Плуват с лодка в езерото Наташа Ростова и поручик Ржевски. Луната грее, щурците свирят, подухва ветрец… идилия. Наташа:
– Ах, поручик, не е ли прекрасно!
Поручикът мълчаливо продължава да гребе. Наташа – сърдита:
– Ама поручик, кажете нещо де!
Ржевски въздъхва, оставя греблата, усмихва се и казва:
– Скъпа Наташа…
– Да – трепетно промълвя тя.
– Вас някога удряло ли ви е гребло по путката?
Изчервена, сконфузена, Наташа Ростова едвам отвръща:
– Ннне… Защо питате, поручик?
– А, нищо – вдига рамене Ржевски и отново хваща греблата. – Аз така, просто се опитвам да завържем разговор…
