Червената Шапчица, Микеланджело Буонароти

…А в тази зала, уважаеми посетители, е изложена една ранна и не особено добре позната творба на Микеланджело – „Момиченце с кошничка и червена шапка“. Забележете объркания, но съсредоточен израз на лицето й – горкото дете сигурно се е загубило? Приближете се и внимателно надзърнете в кошничката й – с невероятна детайлност там са изваяни дори бутилка вино и загъната в кърпа пита, която като че още пари… За силата на въздействието на това произведение говори една легенда, която може би се основава и на някакъв подобен, но не тъй драматичен случай. Накратко – статуята е стояла дълго време близо до ловната беседка на известния флорентински аристократ Отавио Аполони. Един ден, отправяйки се към гората, сеньор Аполони и хората му с учудваща лекота простреляли един вълк, който, както свидетелствували по-късно под клетва всичките четиринадесет придружаващи го благородници, както и той самият, безуспешно се опитвал да захапе ръката на момиченцето статуя. Ето тези три резки, които трябва да са дело на зъбите на хищника, и до днес говорят за случилото се…

Червената шапчица
Умберто Еко

Конусът на Ардан

„- Парабола, скъпи ми Мишел…
– Не – хипербола! – отсече председателят на Оръдейния Клуб.
– И какво означава това на вашия учен език, уважаеми Барбикейн?… Каква е ползата ни от всяка една от тези две странни криви, ако и двете ни водят към Безкрайността?…“
Jules Verne, „Около Луната“

…и тогава видях Конуса.

Конусът стоеше в центъра на откритата площ, мълчаливо и неподвижно, в онази прикрита форма на движение, която окото успява да улови или още в първия момент или едва след часове упорито сърцезание. Аз знаех, че всеки би трябвало да го усети – тихото величие на опасващите го по хоризонтала кръгове, милиардите елипси по наклонените равнини, непресичащи основата му, квинтилионите параболи, водещи към безкрайността, минавайки упорито край точката на фокуса си и множество (с мощност на континуума, поне ?0^2) хиперболи, идващи от съседна, но така подобна на първата безкрайност… аз знаех, че това многообразие на идентичности, по силата на някаква надбожествена логика, свързва орбитите на всички планети и звезди, на всичко изследвано от Кеплер, Галилей и Нютон и разглеждано от Халей, Шумахер и Леви, с далеч по-прозаичните, но по-разбираеми треактории на онези двадесетинчови цилиндри, преминаващи и завършващи в източен конус (отново КОНУС!), запращани над хилядите изтощени човешки същества, сврени в окопите край Марна, за да се взривят, с щрапнелен вълчи вой, подобно на пагубни фойерверки, в покрайнините на Париж, предавайки последен поздрав от някаква смътно позната, позакръглена германска hausfrau, някоя си Berta Rotshappe.

Осветен от залязващото слънце, червеният конус хвърляше отчетлива черна триъгълна сянка по паважа – един триъгълник, сравним с хилядолетната, отпечатала се навярно в пясъците следа от ежедневния ход на многобройните му, далеч по-големи събратя в Долината на Царете, простиращи се от основата на принадлежащата им пирамида по обед, до най-далечните кътчета на Галактиката – привечер, когато Слънцето, миг преди да се гмурне зад хоризонта, някъде над Либия така и не успява да изпрати към Гама от Лебед и Омикрион от Дева няколко фотона вповече, нещо което милиарди години по-късно, за нечие страно, свръхчуствително око би могло да разкаже за Земята и отдавна изтлялото човечество далеч повече от златната плочка на „Pioneer One“ и импулсите, разпращани по проекта S.E.T.I. …

…в този момент, едно момиченце с червена пелеринка и отметната назад качулка вдигна тържествено картонената карнавална шапка, захвърлена навярно от мъждеещата се в края на улицата група припяващи американци и усмихнато се опита да я сложи върху непокорните си златисти къдрици под укорителните и завистливи погледи на по-голямото си братче, маскирано като Лошия Сив Вълк…

(Бележки на българския преводач: Моля любезните читатели да ми простят неудобството от това, тази предварителна публикация на първата страница на новия роман на У.Еко, да е лишена от тъй необходимите бележки под линия. Надявам са, че в близко време ще успея да преведа и публикувам и двата тома с бележки към горните редове…)

Червената Шапчица, Сър Артър Конан Дойл

– Холмс, бихте ли погледнали за момент?
Приятелят ми с известно неудоволствие се откъсна от цигулката, на която безуспешно се мъчеше от около половин час да транспонира основната тема от „Концерт за английски рог и оркестър“ на Берлиоз, и се приближи до прозореца.
– Какво бихте казали за младата особа с кошница за пикник в ръка и наметало с червена качулка, която се приближава от ъгъла?
– Като начало, Волфсън, бих отбелязал, че вече сте женен мъж… Но извън това, то тази 16-годишна блондинка от Есекс, пристигаща от Падингтън Стейшън и по пътя си спирала в хлебарницата на моя стар приятел, евреина Хаим Халеви на Пикадили Съркъс, както и в магазинчето за вина на ъгъла на „Донингтън стрийт“ и „Лоу Маркет Роу“, очевидно е леко объркана за това, къде точно отива, въпреки точните инструкции на баба си…
– Потресаващо, Холмс! Как разбрахте всичко това само от един бегъл поглед? Сигурно по неравномерния наклон на кошницата, в единия край на която се е търкулнала бутилка или две вино, както и по червеникавата кал по ботушките й – каквато се намира край Падигтън… но убийте ме, не мога да си представя откъде ви хрумна това, за Есекс, за бабата, и че е блондинка, след като качулката изцяло скрива не само косите, но и лицето й?
Междувременно момичето се бе изгубило от погледа ми – вероятно бе влязло в някоя от къщите от близката до нас страна на улицата. Холмс със загадъчна усмивка се приближи до вратата и я отвори леко, точно в момента, в който отпред застана развълнуваната мис Хъдсън и обяви:
– Мистър Холмс, ще бъдете ли така любезен да слезете в салона, за да ви запозная с внучката си – мис Корделия Хънтър от Есекс, за която толкова съм ви говорила? Милото момиче е послушало съвета ми и е взело от любимите ви източни питки, както и бутилка „Шато Рено 1895“, но запомняйки добре тези ми инструкции, отново е забравила точния ми адрес, или май, типично за днешната младеж, просто е решила да се поразходи, без да се замисля, че в почти всяка къща я причаква по един вълк… ще прощавате за неволния каламбур, доктор Волфсън!…

Червената Шапчица, Салвадор Дали
(из „Дневници на един гений“)

…Тази сутрин в съня ми се появи Червената Шапчица. Пред мен се появи не приказката, а поредица образи, съпроводени от символи, всички с ярка фройдистка насоченост. Докато сънувах, че се събуждам, то редица елементи се трансформираха в първичния си символистически вид – т.е. дърветата в гората, Майката, Бабата, и най-вече Вълкът и Ловецът се превърнаха във фалоси, кръжащи около момичето, което ми обърна гръб и се загледа в тях. После сънувах, че съм грабнал четката и съм я нарисувал, но тъй като по някое време в съня ми се намеси и Гала, то реших, че може би все пак съм буден и погледнах за последен път към бялото платно, което обикновено държа до леглото си, когато сме в Порто-Лигате. Без особена изненада открих, че платното вече бе запълнено от това, което импулсивно, но напълно подходящо и в духа на тъй сънуваната приказка нарекох „Девственица, изнасилена от собственото си въображение“… Но аз разбира се, съм гений и това ми платно бе само един, при това не особено важен епизод от развитието на моето съвършенство…

Червената Шапчица, Йордан Йовков

Като вълча глутница се спуснаха делибашиите от Узун Кюприя надолу в равното. Напред беше Кармазъ Чалмали с дружината си, а след него, с диви викове и пламнала стръв за кървища и побои, наваляха без ред табуните на Доган бинбаши, Ердем Авджиоглу, Осман Чифчията и други главатари.
Рядко се беше виждало такова страховито сборище: анадолци, зебеци, мамелюци и кюрди, афганци и парси-капсъзи – все хора от кол и въже, едни в дрипи, други – облечени в сърма и гайтани се изсипаха накарай селото и запряха пред къщата на бабата на Кармазъ Чалмалията…

Червената Шапчица, Елин Пелин

С ваше позволение, ще скрия името на онова село, дето попаднах, докато гонех един побеснял вълк из Балкана. Вълкът, уплашил едно малко момиченце по име Червенушка Шапкарова, така и не се мярна повече или поне не и в ония дълги, лениви и спокойни дни накрай селото, където бях отседнал при бабата на злополучното девойче – Евлампия Попсисоева. Докато обядвах под сянката на гъстолистната лоза, разстилаща над нас благословените си вейки, подобно на ливанските кедри над главата на Авраама, тази мъдра жена примесваше покрай мен благовонни планински билки, заедно със сладките приказки, в които поравно се заслушвахме и аз и внучката й.
– Пътеките, които тръгват оттук и водят в гората, – казваше баба Евлампия, а Червенушка, подобно на името си се гушеше, като птиченце на ръба на пейката, – са като хората. Те тръгват отнейде и дорде друг човек не ги проследи докрай между скриващите ги дървета, остават самотни и неопознати… а край тях дебнат вълци, но само непозналия другарството се бои от тях.
И тя – нисичка и здрава, с младежки присмех в очите, хвърляше по някоя троха на врабците и кокошките, които я наобикаляха…

Червената Шапчица, Джаксън Полак
(откъс от статия в ежемесечния журнал „Ars Ultima – Ars Magna“)

…по силата на допълнение към завещанието на художника, считано за загубено, но открито миналата седмица при реставрацията на картината му „Изкушенията на Свети Антоний“ (белия правоъгълник, вляво от центъра), то с днешна дата името на култовото му платно, изпъленно в техника „черно върху черно“ – „Бой на негри в тунел“, бива заменено в каталозите на „Сотби“ от далеч по-описателното – „Семеен портрет на Червената Шапчица и баба й в стомаха на вълка. Час първи“. Въпреки това, близки на гениалния маестро твърдят, основавайки се на очевидно неуместната в общата композиция бяла резка с дължина около два инча в горния десен ъгъл на картината, че изложеното в „Метрополитън“ платно е не посоченото в завещанието, а далеч по-късна и зряла творба, а именно „Семеен портрет на Червената Шапчица и баба й. 4 секунди след намесата на ловеца“…

Ърнест Хемингуей

Майката влезе. Тя постави на масата кошница. В кошницата имаше мляко, бял хляб и яйца.
– Eто – каза майката.
– Какво – попита Червената шапчица.
– Ето това – каза майката – Ще го занесеш на баба си.
– Добре – каза Червената шапчица.
– И си отваряй очите – каза майката – Вълкът.
– Да.
Mайката гледаше как дъщеря й, която всички наричаха Червената шапчица, защото винаги ходеше с червена шапчица, излиза; и гледайки излизащата си дъщеря, майката помисли, че е много опасно да я изпраща сама в гората; и освен това тя помисли, че вълкът беше започнал отново да се появява насам, и като помисли така, тя усети, че започва да се тревожи.

Песничка за Червената Шапчица
Недялко Йорданов

И тъй веднъж в една гора
внезапно случай стар събра
под сянката на месец жълт
Червена Шапчица и Вълк.
Напук на всички правила,
той каза й: „Със мен ела!“
И тя повярва на вълкът
и двама тръгнаха на път.
Една звезда им беше знак.
Вървяха те под дъжд и сняг
без дъждобран и без чадър –
тя по-добра, той – по-добър.
Ала един ловец с перо
от приказка на Шарл Перо
изпълни свой служебен дълг,
убивайки добрия вълк.
О, смел ловец, поклон, поклон!
О, пушко, и на теб поклон!
Поклон на точния патрон!
Поклон на строгия закон!
Червена Шапчице, здравей –
недей да плачеш ти, недей!
Къде бе тръгнала, къде?
Той щеше да те изяде.
Но кой ще разбере защо
без шапчица и без палто
тя все тъй броди в оня лес
и търси своя вълк до днес.

Червената шапчица, пиеса от Уилям Шекспир

Действие 5. Сцена 2. Къщичката на бабата на Червената шапчица. Пред нея първи ловец с кучето си.
(двоуми се)
– Да вляза или да не вляза?
Туй е въпросът.
Кое е по-добре – да вляза аз и вълка да убия,
или да си полегна аз, да си поспя?
Легни, заспи и край.
Да, тук е спънката.
Какво ще видя в този летен кратък сън?
Да знай човек, че този сън
прекъсва чувствата във гладния стомах –
тогава би могъл…
Но този страх от нещо пред вълка,
от таз затворена врата, отдето
се нищичко не чува и не шава,
сковава мойте сетива…
Но стига!
С тези мисли ставам аз страхливец.
И бледната мазилка на страха
покрива с плесен и разяжда
естественият цвят на смелостта.
Е, хайде, спри! Тез мисли прогони!
Офелия, ти моя вярна кучка, ела,
и с мен за всеки случай ти бъди!