Червената Шапчица, Джаксън Полак
(откъс от статия в ежемесечния журнал „Ars Ultima – Ars Magna“)

…по силата на допълнение към завещанието на художника, считано за загубено, но открито миналата седмица при реставрацията на картината му „Изкушенията на Свети Антоний“ (белия правоъгълник, вляво от центъра), то с днешна дата името на култовото му платно, изпъленно в техника „черно върху черно“ – „Бой на негри в тунел“, бива заменено в каталозите на „Сотби“ от далеч по-описателното – „Семеен портрет на Червената Шапчица и баба й в стомаха на вълка. Час първи“. Въпреки това, близки на гениалния маестро твърдят, основавайки се на очевидно неуместната в общата композиция бяла резка с дължина около два инча в горния десен ъгъл на картината, че изложеното в „Метрополитън“ платно е не посоченото в завещанието, а далеч по-късна и зряла творба, а именно „Семеен портрет на Червената Шапчица и баба й. 4 секунди след намесата на ловеца“…

Ърнест Хемингуей

Майката влезе. Тя постави на масата кошница. В кошницата имаше мляко, бял хляб и яйца.
– Eто – каза майката.
– Какво – попита Червената шапчица.
– Ето това – каза майката – Ще го занесеш на баба си.
– Добре – каза Червената шапчица.
– И си отваряй очите – каза майката – Вълкът.
– Да.
Mайката гледаше как дъщеря й, която всички наричаха Червената шапчица, защото винаги ходеше с червена шапчица, излиза; и гледайки излизащата си дъщеря, майката помисли, че е много опасно да я изпраща сама в гората; и освен това тя помисли, че вълкът беше започнал отново да се появява насам, и като помисли така, тя усети, че започва да се тревожи.

Песничка за Червената Шапчица
Недялко Йорданов

И тъй веднъж в една гора
внезапно случай стар събра
под сянката на месец жълт
Червена Шапчица и Вълк.
Напук на всички правила,
той каза й: „Със мен ела!“
И тя повярва на вълкът
и двама тръгнаха на път.
Една звезда им беше знак.
Вървяха те под дъжд и сняг
без дъждобран и без чадър –
тя по-добра, той – по-добър.
Ала един ловец с перо
от приказка на Шарл Перо
изпълни свой служебен дълг,
убивайки добрия вълк.
О, смел ловец, поклон, поклон!
О, пушко, и на теб поклон!
Поклон на точния патрон!
Поклон на строгия закон!
Червена Шапчице, здравей –
недей да плачеш ти, недей!
Къде бе тръгнала, къде?
Той щеше да те изяде.
Но кой ще разбере защо
без шапчица и без палто
тя все тъй броди в оня лес
и търси своя вълк до днес.

Червената шапчица, Луис Каръл

Червиса изобщо не се почуди (а стори й се, че би трябвало да се зачуди), когато този бял вълк важно извади часовник от джоба на жилетката си и, мърморейки „О, божичко, ще закъснея“, се разбърза нанякъде. Тя го последва, пламнала от любопитство…

Червената шапчица, Жорж Луис Юисманс

Вече бях изгубила представа за времето. Бях покрита цялата в кръв – тази на вълците и моята собствена. От миризмата й ме бе обхванала безумна ярост, която ме превръщаше в животно, жадно за смърт. Единствено червената ми шапчица беше запазила истинския си цвят – червеният.
Кинжалът ми обходи обстойно лицето на нисък и набит вълк, който се бе осмелил да се хвърли от масата отгоре ми. Зад себе си чух хриптене и се извърнах, тъкмо навреме, за да отбия несръчно насочен удар с тояга. Този вълк вече бе минал под кинжала ми и едното му ухо висеше разкъсано и кървящо. Зъбите му се оголиха в болезнена гримаса, когато петата ми се заби в слабините му.
Отстъпих залитайки крачка назад, а от земята срещу мен се надигнаха три-четири кървящи и обезобразени вълчи фигури. Със сетно усилие ме атакуваха от три страни и аз успях да разпоря корема на единия, а на друг отнесох носа с ножа. Но останалите ме повалиха на пода и ме затиснаха.
Последното, което видях през размътения си поглед беше вратата, която се отвори, а в помещението влезе изящен сив вълк с големи мастиленочерни очи. Той проговори с кадифен, странно познат, зловещ глас:
– Толкова много убийства! Защо, о, изгубена, заблудена душа?

Червената шапчица, Жак Превер

Вълка в зори ловци ще спрат.
А в нощната тъма – комини, смърт!
Не знаем – мрак, звезди,
безброй съдби…
Защо ридаем аз и ти…

Червената шапчица, Джоузеф Хелър

– А пък на мен името ми е Вълк Вълк Вълк – интимно отвърна вълкът, – ти да не си медицинска сестра?
– Не съм, но те каня при баба – отвърна тя загадъчно.
– Ти си луда!
– Защо да съм луда?
– Защото не мога да дойда – пламенно отговори Вълк Вълк Вълк.
– Защо?
– Защото съм девствен!
– Че какво общо има това с баба?
– Никой не кани вълк при баба си при такова положение.
– Аз те каня! Каня те у баба си!
– Не, не мога да дойда.
– Защо не?
– Защото си луда.
– Защо да съм луда?
– Защото искаш да дойда при баба ти.
Червената шапчица набръчка чело:
– Не искаш да дойдеш, защото съм луда, а смяташ, че съм луда,
защото искам да дойдеш, така ли?
– Si.

Червената Шапчица, Роджър Зелазни

Червената Шапчица застина. Вълкът се вгледа напрегнато в нея – някой се опитваше да се свърже с нея чрез картата й.
Внезапно пред очите на момичето изникна баба й. Тя се намираше в някакво черно място, изпълнено със странни шумове и зад гърба й се плискаха зелени лениви вълни.
– Помогни ми! – извика бабата. Но върху връзката се стовари нечия силна воля и я прекъсна. Червената Шапчица се опита да проследи натрапника, но колкото по-далеч отиваше, толкова по-силно я засмукваше черният кладенец без нищо в другия си край и накрая тя с последно усилие се откъсна и се върна в реалността.
Точно в този момент Вълкът замахна с меча си.

Червената Шапчица, Джон Р. Р. Толкин

Вълкът захленчи и се заизвива в краката на Червената Шапчица като куче, ударено от господаря си. Тя го изгледа строго, след което погледът й омекна. Червената Шапчица прибра под плаща си елфическия кинжал.
– Стани, – каза тя с уморен глас. – Никакво зло не си ми сторил и не ще отмъщавам. Можеш да вървиш накъдето видят очите ти.
– Мръсссна ссстара вешшштица! – изсъска задавено Вълкът. – И последното удоволствие ми отне, удоволствието да те изям! Но предричам, че не ще живееш дълго! Защото дълги са ръцете на Вълка и не една злина е сторил той в таз гора.
В този момент в далечината се разнесе мощната песен на рог и заехтя над хълмове и гори. Роханските конници идваха! Тропотът на копитата им разтърси земята и дружната им песен възрадва сирцето на Червената Шапчица, а в душата на Вълка всели страх и ненавист. Червената Шапчица изправи рамене и сякаш израстна. И не малко момиченце, а велик владетел човешки като че се бе завърнал от древните времена сред тази горска обител.

Червената шапчица, пиеса от Уилям Шекспир

Действие 5. Сцена 2. Къщичката на бабата на Червената шапчица. Пред нея първи ловец с кучето си.
(двоуми се)
– Да вляза или да не вляза?
Туй е въпросът.
Кое е по-добре – да вляза аз и вълка да убия,
или да си полегна аз, да си поспя?
Легни, заспи и край.
Да, тук е спънката.
Какво ще видя в този летен кратък сън?
Да знай човек, че този сън
прекъсва чувствата във гладния стомах –
тогава би могъл…
Но този страх от нещо пред вълка,
от таз затворена врата, отдето
се нищичко не чува и не шава,
сковава мойте сетива…
Но стига!
С тези мисли ставам аз страхливец.
И бледната мазилка на страха
покрива с плесен и разяжда
естественият цвят на смелостта.
Е, хайде, спри! Тез мисли прогони!
Офелия, ти моя вярна кучка, ела,
и с мен за всеки случай ти бъди!