Червената шапчица, разказана от каруцар

Еба да го оба, оная майката вика на Червената капа да въри да носи на баба си качамак със зеле у горътъ, у къщата й. Каскета тръгнал да го оба, ама го срещнал вълка и му кай дека е тръгнала. Оная му вика, че е тръгнала къде баба си, нал й е унука, и й носи качамак със зеле, да го ебъ у гъзъ. Тогава вълка, да го еба в детето, тръгнал по прекото, стигнал пръв и зел да лопа на портата. Пъкнала бабата и оня я изел, деба тая женка парлазирана. Еба й се мамата, начи. Тогава вълка зел дрехите на дъртата и ги навлекъл и се завил у леглото й. Тогава иде Червената капа, деба нейната пичка тясна, влезла у дома и гледа баба си с ей такива очи, ей такива уши, бе ебала си е майката. И почва да я пита, деба нейната мама проста, що има такива очи, що има такива уши, бе пита я, сякаш си нема друга работа, да й го тура отзаде, мама й деба. И вълка по едн време зел, че я изел. Та като се наял зел, че заспал и по едно време дошъл авджията и му ебал мамата с бриникето. После зел че му разпорил тумбака и оттам пъкнали Червената капа и бабата, да й го тура у устата.

Червената шапчица, Уди Алън

Появи се самият У. А. Той има сдъвкан вид, непрекъснато клати глава и завършва всяко изречение с „терифик“ (страхотно). Камерата го показва в едър план.
– Прелъстих с кифла сладката Ред Шапщайн, племенница на едно приятелско еврейско семейство, което, кой знае защо, непрекъснато ме вземаше за телефонния техник, който се появил в чекмеджето през 1952-ра. У.А. повтаря изречението 15-20 пъти – колкото са и филмите му. Тонът му е приобщаващо изповеден и очистително интимен.

из „Червената шапчица“, Сан Антонио

Тъй значи. Вдигаме тупурдия пред главния вход, правим се, че си търсим ключовете, а ето че мацето – хоп! – цъфва от килера зад кухнята.
Корсажът й току-виж се разхвърчал на сегменти под огромния натиск, който съдържанието му налага с ентусиазма на гъби след дъжд. И в този момент батко ви Ам Амтонио тегли такава пламлива бабешка усмивка, че сигурно се размирисва на пържени ченета.
– Здравей, мръвчице малка – изхърхорвам миловидно, разтърсвайки дружелюбно цялата пухена ос на пейзажа. Нашапотената госпожичка обаче вади отнякъде древно чифте с калибър като врата на месарница. Знам колко сте задръстени и ще ви подскажа, че се цели съвсем насам. Изритвам юрганището като катапулт и се мятам между трясъци, пушек и фотьойл. За щастие женските нямат рефлекси, а това, което имат е доста време, докато заредят отново. Навсякъде витае перушина, а аз на място разфасовам кукличката с ентусиазъм, от който сигурно могат да ви потекат лигите.
Време е да се омитаме, но не и преди да му дремнем по едно.

Червената шапчица, по Реймънд Чандлър

Тази вечер духаше пустинен вятър – от онези сухи и горещи ветрове, които се изнизват от планинските проходи, къдрят косите, опват нервите и сърбят по кожата. В такива вечери запиванията завършват с бой.
Хрисими по природа женици опипват с пръст острието на месарския нож и съзерцават вратовете на съпрузите си. В такива вечери остромуцунест силует може да се появи зад стъклото на кантората ви.

Червената шапчица, Кърт Вонегът

Майката на Червената шапчица беше голяма майсторка на баници. Нейните баници бяха сочни и мазни, сякаш правени с мазнината на всички тлъсти евреи, убити през Втората световна война. Тогава убиваха евреи с подобни цели. Така е то…

Сега, като настана световния глад, защото китайците изядоха всичко, аз си спомням за тези баници и от устата ми текат лиги. Какво би станало, ако една от тези баници попаднеше сред американците? Според мен никой няма да я изяде, макар че всички умираме от глад. Ако една от тези баници попадне сред нас ние ще се самоизядем за нея.

Але-хоп.

Разбира се, подобни баници вече не съществуват. Аз ги припомних за да предизвикам лигите ви, защото зная – и вие сте засегнати от световния глад. Така е то…

Але хоп.

Червената шапчица беше секс-идеалът на глутницата. Когато тя се появи с баницата един вълк я надуши. Тръгна след нея. Този вълк бе проследен и от другите вълци. Винаги е така. Още по мое време, когато бях стар пръдльо. Още тогава, когато един вълк надушеше нещо, всички тичаха след него.

Всъшност така се стигна до световния глад. До световния глад се стигна чрез голямото преяждане, но тук става дума за един друг черен понеделник, в който цените (американските цени) нарастнаха.

Але хоп.

Всички вълци се скупчиха около Червената шапчица. Никой не искаше да я яде. Вълците си бяха изработили антитела против глада. Механизма на тези антитела им бе показан от китайците. Китайците и вълците по това време бяха най-добрите приятели. В много отношения между тях нямаше разлика и т.н.

Та никой от вълците не ядеше Червената шапчица. Напротив, те само душеха чорапите й. Те бяха луди по тези чорапи. Те им миришеха приятно. Какво говоря, приятно, те изпитваха от тази миризма върховна наслада. И всеки от тях имаше ерекция. Така е то…

В скоби, това бе средството, с което по-късно ги избиха китайците. Те пуснаха огромни количества Червени шапчици с подобни чорапи. Вълците бяха в див възторг. Но после китайците прибраха своите Червени шапчици с техните чорапи. Просто ги изпратиха на друга планета. Тогава вълците измряха от полов глад. Така е то…

Але хоп.

Но сега Червената шапчица изпитваше адски сърбеж от полиетиленовите си чорапи. Тя реши да ги събуе. Така и направи, и тогава вълците я изоставиха. Обидена от това тя изяде цялата баница и умря от преяждане. Така е то.

Червената Шапчица, Джеймс Хадли Чейс

… Червената Шапчица вървеше по пътечката. Пред нея се изпречи големият страшен Вълк, оплези език и прохъхри:
– Накъде така, Червена Шапчице?
Червената Шапчица не отговори. Само повдигна леко покривалото на кошничката, измъкна оттам своя стар „Хеклер и Кох“ с полуавтоматичен затвор и дебалансирани куршуми, и с четири отсечени изстрела от упор отнесе във вихър от кървави пръски черепа на Вълка…