Бисери на седмокласници по „Ангелинка“ на Елин Пелин, 2005г:

Леля Дъмша блестяла в стаята като икона на Света Богородица, а малката й щерка била като женски образ на Младенеца.

Лелята на лирическия герой, която била още старата майка на Ангелинка, стърчала в средата на стаята с двата си зеленясали зъби като пещера.

Леля Станка се гордеела заради градските проскубани пера на своята роднина Дъмша, защото те не можели по това време да се намерят в магазините на малкото село.

Службата на героя била по това време да пасе овцете и патките и да носи по някоя от тях на изгладнелите говедари, дето спели из планината. За благодарност те му позволявали да ляга в кошарите на топло.

Кравите тежко въздишали, докато мислели за главният герой, който дори не ги забелязвал в тъмнината.

Героят се страхуваше през нощта от дърветата, които простираха голите си клони като ръце на вещици, и виелицата, която духаше безспир като проститутка. Но ако видението за Ангелинка дойдеше навреме, то прогонваше първите видения.

Дъщеричката на леля Дъмша беше по-малка от момчето, но вече разбираше от дрехи и цялата се беше накичила с панделки и джунджурии.

Образът на Ангелинка е предвестник на еротичната литература в българското творчество.

Елин Пелин разказва за своята братовчедка, с която малко се познавали, но и до днес си спомня много ясно.

Една от отличителните черти на малката Ангелинка била нейната бяла рокля, която светела в тъмното.

Косата на момиченцето, което се оказало Ангелинка, била златна и светеща.

Момчето бързало да донесе цветя за гостите и се оплашило, че ще намокри скъпите им дрехи с росата.

В Елин Пелин всичко хубаво е положително.

Макар и гражданка, лелята изглежда не познавала съвременната козметика, понеже си ходела с космите по брадата, както я е майка родила.

Ако Ангелинка приличаше на майка си, щеше дни наред да стряска с вида си околностите.

За да стане богато, момчето не може да продължава в същия дух на срам и говедарство.

Той бил бедна душица – имал само едни гащи на гърба си.

Първото околосветско пътуване било извършено от Магелан.
За нещастие той бил убит на Филипините и екипажът се завърнал без него. Въпреки всичко покойният запазил добър спомен за пътешествието си.
(из кандидатстудентска работа)

Гогол страдал от тройнственост, която се състояла в това, че с единия крак той стоял в миналото, с другия приветствувал бъдещето, а между краката му била страшната действителност.
(из ученическо съчинение)

Из кандидат-студентско съчинение:
„По това време е имало и жени-воеводки, които са обладавали по стотина-двеста яки мъже. Но това не било верният път за освобождението на България.“

Янко музиканта сам си правел свирки.
(Из ученическо съчинение)

О, книжка!

Три деня млади студенти
как учебник ги брани. Изтерзани уста
трепетно повтарят дефиниции с рев.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
формули лазят към ум замъглен
и с цифри обстрелват студента смутен.
Тема след тема! Въпрос след въпрос!
Зубрач безумний сочи конспекта пак
и вика: „Учете! Тук ви е съдбата!“
Колеги го погват с викове сърдити,
но той им отвръща с друг вик: „ура!“
…

Три дни веч се мъчат, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види…
Нищо. Те ще препишат, но смело, без страх –
кат тайни агенти притихнали в мрак.
Изпитът иде: всички нащрек са!
Последният напън веч е настал.
Тогава Кълвачев, наший зубрач
ревна гороломно: „Млади студенти,
венчайте Алма Матер с лаврови венци!
На ваший ум доцент повери
лекции, конспекти, себе си дори!“
При тез думи силни студентите горди
очакват геройски заветния час!
Пищови дописват, листи разлистват,
сърце разтуптяно в гърдите беснее
и сладка радост – докрай да препишат
пред комисия строга на тоз славен чин,
с една ръка ловка – славна десница!
„Ректорат цял сега нази гледа,
тоя риск голям е, но куражът не мре –
ни доцент, ни декан може да ни спре!“
„Грабвайте пищова!“ – някой си прошепна
и букви и цифри плъзнаха завчаска
кат демони черни над белий чаршаф,
и бягат, редят се, като жив рояк!
И професори тръпнат, друг път не видели
ведно да пишат зубрач и кръшкач
и въздуха стрелят с поглед корав!
Изпит се обръща на борба в своя пик,
студенти безстрашни като скали твърди
погледи остри срещат с железни гърди
и се фърлят с песни над поредния лист
като виждат харно, че преписаха веч…
Йоще миг – ще дойде заветния час.
Изведнъж професор обявява изпитний край
с гръмотевичен глас!
…

И днес йощ Университетът, щом сесия зафаща,
спомня тоз ден бурен, мълви и препраща
славата му вечна като някой ек
от студент на студент,
век подир век!

Учителска реплика:
– Извади си оная работа изпод чина, защото ако аз дойда да ти я извадя, на мен ще ми стане хубаво, а на теб не.

– Какво е „студентска тройка“?
– Двама в стаята го правят, а третия се прави, че спи.

Следният текст по-долу е всъщност въпрос даден на изпита по химия във Вашингтонския университет. Отговорът на един от студентите бил толкова „професионален“ че професорът го споделил с колегите си чрез Интернет, благодарение на което го четем и ние.

Допълнителен въпрос: Адът екзотермичен (отделя топлина) ли е или е ендотермичен (поема топлина)?

Повечето студенти написали отговор съгласно вярванията си, използвайки правилото на Бойл – газовете се охлаждат при разширяване и се нагряват при свиване.
Един от студентите обаче написал следното:

Първо, трябва да знаем как масата на Ада се изменя във времето.
Следователно трябва да знаем скоростта с която душите влизат в Ада и респективно излизат оттам. Мисля, че с достатъчна точност можем да предположим, че след като една душа попадне в Ада, тя не може да го напусне. Следователно напускащи Ада души няма.

По въпроса колко души влизат в Ада, нека да разгледаме различните религии съществуващи в днешния свят. Почти всички религии твърдят, че ако не си техен последовател, ще попаднеш в Ада. След като религиите са повече от една и никой не принадлежи на повече от една религия, можем да приемем, че всички души ще попаднат в Ада.

При сегашните данни за раждаемост и смъртност, може да се очаква броят на душите в Ада да нараства експоненциално. Да разгледаме скоростта на изменение на обема на Ада, тъй като закона на Бойл твърди, че за да се запазят температурата и налягането в него, обемът му трябва да нараства пропорционално на нарастването броя на душите там.

Оттук произтичат две възможности:

1. Ако Адът се разширява по-бавно отколкото душите постъпват в него, тогава температурата и налягането ще нарастват докато вратите му не издържат и целия Ад се изсипе на Земята (until all Hell breaks loose).

2. Ако Адът се разширява по бързо от нарастването броя на душите в него, тогава температурата и налягането ще спадат докато той замръзне.
И така, какво ще се случи?

Ако приемем за верен постулата, формулиран от приятелката ми Тереза, че „по-скоро Адът ще замръзне отколкото аз да спя с теб“ и като вземем предвид факта, че миналата нощ спах с нея, тогава 2 трябва да е вярно, и тогава Адът е екзотермичен и вече е замръзнал. Крайният резултат от тази теория е, че щом Адът е замръзнал, то той не приема повече души и следователно не функционира… оставяйки само Рая и по такъв начин доказвайки съществуването на Светия Дух, което обяснява защо миналата нощ Тереза през цялото време викаше „О, боже!“.

Двама студенти си говорят и единия пита:
– Абе приятел, я кажи как да се отърва от тия хлебарки бе,
пробвах с отрова, с къщички, с чехли ги бих – все нови и нови, няма край, ще се побъркам.
– А ти с тебешири пробва ли?
– Как така с тебешири, те убиват ли ги?
– Ами не, ама поне си рисуват кротичко в ъгъла.