Ода за студента
Жив е той, жив е! Там под юргана,
потънал в мисли лежи и пъшка.
Студент със поглед забит в тавана,
студент от лекции свикнал да кръшка.
От една страна декан го ручка,
от друга съвест на две строшена,
очи тъмнеят, глава се люшка-
зер не е пил вода студена!
Лежи студентът, а в механата
нещо го силно, страстно влече,
хлебарка скърца нейде в кревата,
а му се вече яйцето пече.
Сесия е сега! Пейте робини тез тъжни песни!
От института ще да замине и този студент.
Но замълчи сърце!
Тоз, който мързел е по природа,
той не умира.
Него жалеят баща и майка – цялата рода.
Без жал пилеят сухи парици – като са майка и баща овчици.
Tой ще да ги до гроба стриже.
Вуйчо владика – юнашка птица –
за братов син ще се погрижи.
Настане вечер.
Печка затлее.
Колеги пълнят квартирата тясна.
Познат засвири, тълпа запее,
„На есен с песен“, юнакът крясна.
Родни колежки с дивни премени,
чудни, прекрасни танци поемат.
И потанцуват с лица засмени,
па при студента дойдат та легнат.
Една му уиски налива бърже,
друга му вино бяло прибавя,
трета го в уста целуне бърже,
а той я гледа мила, засмяна.
„Кажи ми, татко, де е файдата
от тез студентски гладни години?
Да смуча ази твойта заплата
дорде ми кефът не попремине.“
И плеснат с ръце та се прегърнат,
и с песни тръгват из махалата.
Вървят и пеят, дорде осъмнат,
дорде си найдат нейде белята.
Но съмна вече.
А под юргана спи си студентът.
Ще рече човек, че вред е рано,
а времето скъпо тече ли, тече!
