Имало в едно село една мома. От всички моми в околията тя била най-хубава. Красива като роза, нежна като кокиче. Чиста като сълза. Ама колкото била хубава толкова била и проста. Не можела две думи на кръст да върже, да не говорим да състави цяло изречение. Глупава, глупава, просто няма толкова тъп човек в целия свят.
Дошло време да я женят, харесал я някакъв момък от съседното село и поискал да се срещне с нея. Тогава майката на момата и казала:
„Дъще, когато дойдат да те видят бъдещите сватове, дума да не си проронила, че няма да те вземат. Само аз ще говоря!“
Дъщерята се съгласила и в уречения ден дошъл бъдещият съпруг с майка си и баща си.
Майката на момата дълго и нашироко разказвала. Говорела и говорела.
Накрая момъкът казал:
„Е, нека да оставим и момичето да каже нещо.“
Момичето погледнало към тях и рекла:
„Ъ-ъ-ъ-ъ-ъ..чи вий по кой път минахти? Пу долния или пу горния?“
„По долния, защо?“ – попитал момъкът
„Щоту на горния има едно голямо лайно, дето аз го изсраф!“
