Червената шапчица, Антъни Бърджис
– И сега накъде, а?
Бяхме аз, т.е. – Красная Шляпочка, и моите три товарищки – Мамчето, Бабето и Смотаното Дианче, дето все й викаме „Охотничка“; седяхме в питейното заведение „Дъртия лес“ и си блъскахме разссудока какво да правим в тази никчемна осенна вечер, тъмна като рот и холодна, че и влагостна, на всичко сверху. „Дъртия лес“ форевър си е бил местечко, в което си пие всичко и еврифинг, но вие, сестрички, може вече да сте зафоргетили какви пъбове имаше по ония таймове… да не говорим, че ландскейпите се менят тъй бистро, че всичко се забравя, пък и газети вече селдъмно се читаят…
Карманите ни бяха фулнати с денги, та нямаше все още нужда да гоним мъните, като фраснем някой престарял „вълчак“ в тъмното, и докато смотрим как плува в кровта и потрохите си да делим на четири… Но като ни доскуча се хванахме вся команда и екзитирахме на мъглявия стрийт, дето, като да сме го ордернали ни ждеше един „вълчак“, ама от най-дъртите и мазните!
Приближихме се ние към него, съвсем учтиво, и аз го заговорих, като преди туй смушках Смотаната да си затваря гърголника, щото той й върши работа само като в него влиза нещо, ама за обратната работа, хич я няма горката. Мамчето и Бабето и зашъткаха, а аз бръкнах в кошничката, дето я нося на кръста си и набарах бокса.
– Извинете, братко… – прокашлях се, като да бегинна процеса на знакомство…
