Червената шапчица, Иван Вазов
…накрая народът се умири.
Сега най-малкото човече – момиченце с червена забрадка, което спеше на ръцете на баба Иваница, разбудено от шума, изплака.
– Спи, бабината, спи, че вълците ще дойдат да те грабнат – казваше му баба Иваница, като го люшкаше на коленете си.
Старата чорбаджийка се навъси.
– Мале – каза той, – стига си плашила с тия вълци детето! Ще му оживей страхът на сърцето.
– Ех, така зная аз – отговори баба Иваница, – и нази са с вълци плашили, че и аз тебе малко съм те плашила.. та и не са ли за плашене, да ги порази господ! Седемдесетгодишна жена съм и ще умра, дето го рекли, с отворени очи: нема да дойде един ловджия да ни отърве от тия пущини, що се навъдиха тъдява!
– Бабо, аз, кога пораста, ловджийка ще стана! – извика с пламнали очи момиченцето. – Ще тръгнем аз и бачо Васил, и бачо Георги, ще вземем тейковата кремъклийка и всичките вълци ще ги опушкаме!
– Оставете баре един жив, бабината!
