1 декември, понеделник
06:30, Лапландия

Мразя дечица! Те са гадни. И сополиви. И мрънкат. И не са много вкусни. Освен това са се наговорили да пращат гадните си поръчения за безмислени подаръци наведнъж. Е, после как няма да нося очила. Не, аз как няма да нося очила питам! Мамицата им и дечица! Отивам да чета писмата им. Е, някои от тях. С други джуджетата ще накладат огън. На пепелчица ще станат. И после ще има ли подаръчета? Ами няма да има, ха-ха-ха-ха!

22:30, Лапландия
Оказва се, че писмата могат да служат не само за подпалки. Стават и за бърсалки, особено когато Снежанка я хване разстройството, хо-хо-хо! Лека нощ!

6 декември, петък
08:30, Лапландия
Мразя шести декември! Сички са се разпяли „Санта Клаус, та Санта Клаус“. Много тъпо. Сякаш някой има нужда от цялото това грачене! Голям празник, няма що! Да пукнат всички дано! Смърт! Смъ-ъ-ърт! Смъ-ъ-ъ-ъ-ъ-ъ-ъ-ъ-ъ-ъ-рт!

7 декември, събота
08:30, Лапландия
Днес Снежанка е в цикъл и е много крива. Това не е хубаво. Но от друга страна не е и лошо. Защото кръв ще се лее, кръъъъв!

8 декември, неделя
12:30, Лапландия
Днес е почивен ден. За мен. Джуджетата ще работят. Нека им. Няма само да ги хрантутя, я! И да си играя с тях, ако мога така да се изразя, а аз мога. Особено Хаяско е такова бон-бон-че. А пък и Снежанка е в цикъл… я да си го повикам аз тука…
20:30, Лапландия
Днес беше хубав ден! Днес беше много хубав ден! Много, много хубав ден!
(Из дневника на Хаяско, джуджето – 8 декември, неделя, работен ден- „12:35- 20:25- Боли, болиииии!“

9 декември, понеделник
06:30, Лапландия
Да иба, започва работната седмица, да иба, мамка му, чумата да ги тръшне тия дечица, пъпки да им избият дано, циреи по дупенцата им да изкочат, косичките им да опадат, празници да не видят, да иба, мамка му, да иба…
(следва трудноизложима игра на думи, която не можем да публикуваме поради нецензурното й съдържание, а ние си имаме задръжки, все пак- бел. ред)
22:30. Лапландия
…човек не може бял ден да види, че и дневникът ми свърши и ще трябва да си правя нов, да иба, мамка му, да иба!

12 декември, четвъртък
16:30, Лапландия
Днес почина Рудолф, северният елен. На всички много ни е мъчно, сълзите се стичат по червените ми бузи, Снежанка припадна, а джуджетата неспирно плачат и си блъскат главите в стената и малките им сополчета и лигички се стичат в снега. Но пък поне ще има месце за печене.

17 декември, сряда
19:30, Лапландия
Днес получих много трогателно писмо и реших да си го запиша в новия дневник. „Мили дядо Коледа, аз съм сам-саминко и си нямам никого (то много трудно да се сетиш, че като си саминко си нямаш никого – бел. на дядо Коледа). Искам само да ми донесеш едни ботушки, защото ми е много студено на крачетата през зимата. Ще ги чакам на Бъдни вечер или на Коледа в контейнер № 114 в Сибир. Ще ми ги донесеш, нали?“. Наистина много трогателно… колко жалко, че няма да получи ботушки. Мързи ме да ходя там.

18 декември, четвъртък
11:30, Лапландия
Днес потеглям по гадния бял свят, за да раздам гадните подаръци и да се напия. Понеже Рудолф вече е изяден, шейната ще тегли Снежанка, защото е голяма курва и трябва да бъде наказана. Трябваше да тръгнем още на 11-ти, но отложихме пътуването, без много-много обяснения.

19-23 декември, петък-вторник
по света
Мразя път, мразя път, мразя път… за повече подробности виж девника ми от девети декември, понеделник.

24 декември, Бъдни вечер, в кръчмата
Пости ли… пости? Ха-ха-ха-ха-ха-ха-ха-ха!

25 декември, Коледа
Лай-ла-ля, ля-ля-ля-ля! Ти мене улажауаш ли ме, да иба? Червено вино снооооооооощи пих.. лайлаля!

Из „Властелина на пръстените“:

И се събудили елфите и видяли звездите, защото лежали по гръб и обикнали звездите и нощта…
И се събудили хората и видяли изгряващото слънце, защото лежали настрани и обикнали слънцето и деня…
И се събудили джуджетата и нищо не видяли, защото лежали с лице към земята и си помислили: защо ли ми трябваше да се напивам така вчера?

Върви си Крали Марко през полето и не щеш ли пътят се раздвоява. Гледа табела. На табелата пише:
„Тръгнеш ли наляво – ще умреш, тръгнеш ли надясно – ще станеш педераст“.
Почудил се той, почудил се, и завил надясно.
Повървял малко и гледа пред себе си една триглава ламя спи!
Вдигнал Крали Марко една скала и разбил едната глава. Тогава втората се надигнала и рекла:
– Е кажи ми сега, не си ли педераст?

Всички знаят приказката за принцесата и граховото зърно, нали?…
Е, не е имало никакво зърно, просто принцът и принцесата е трябвало да обяснят някак синините…

– Как Снежанка ще си подели ябълката със седемте джуджета?
– Ще изяде ябълката и после ще даде на всички.

Един ден козата тръгнала на пазар и поръчала на козлетата да не отварят на никого.
Дошъл вълкът, почукал и казал с престорен глас:
– Аз съм вашата майка, нося ви топла питка и масълце.
Козлетата викнали:
– Ти не си нашата майка! Нашата майка отиде да ни купи бира и кюфтета.

– А с целувките няма да избързваме… – каза принцът, слизайки от Спящата красавица.

Червената шапчица, Дан Симънс

– Как се казваш? – попита полковник Канис Лупус, когато напуснаха старата къща с полусрутена мансарда и закрачиха из мъртвата гора.
– Гарнет, – рече сънят му, – или Ръбикъп, както повече ти харесва.
– Гарнет, – прошепна Канис. Погледна нагоре и видя две малки слънца, които се издигаха в синьо-зелено небе. – Това Хиперборей ли е?
– Да.
– Как се приземих? Със задържащо поле? Или парашутът все пак се отвори?
– Клонките на кленовете те поеха в последния момент.
– Нищо не ме боли. Никакви рани ли нямах?
– Погрижих се за това.
– Какво е това място?
– Полянката край къщата на баба ми. Изоставена е преди повече от сто стандартни години. Отвъд този хълм се намират Гробниците на Ловците на Изгубеното Време. Ела! – рече Гарнет-Ръбикъп.
Мъртвата гора завършваше в пустиня. Фин пясък се плъзгаше из море от приведени сенки, една от които трябва да беше Господарят на Болката…

Червената шапчица, Дж. Р.Р. Толкин

В една хралупа край Старата Гора живееше семейство шапипити. Това, обаче, не беше някаква мръсна и запрашена от стара дъбова кора и потрошени желъди хралупа, с под, осеян с опадала козина от белки и катерички и с миризма на стари гъби; не беше и някоя с тънки и напукани стени, в която, където и да седнеш зиме, вятърът навява ледени иглички зад яката ти. Не – това беше хралупа на шапипити, а хралупа на семейство шапипити, това означава удобен и уютен дом.

Тези шапипити не бяха заможни, но в рамките на скромните си възможности се бяха устроили доста добре. Наричаха се семейство Коутингс и бяха майка и дъщеря. Коутингсови живееха в тази горичка май от как свят светува и всички ги уважаваха, при това, не защото бяха богати, а заради това, че все се спускаха в забавни приключения или правеха нещо неочаквано и весело, което бързо се превръщаше в предмет на разговор между съседите и в разгорещени спорове по време на ежевечерните събирания под Големия Ясен, докато се обсъждаше „какво още ще хрумне на ония най-луди от всички шапипити – Коутингсови“.

Тук му е мястото да споменем, откъде идва названието на тези необикновени същества. Някои са на мнение, че „шапипит“ идва просто от „шапка“, и е свързано с навика на тези обитатели на Старата Гора, да носят почти постоянно червени шапчици, с най-различна форма, размери и оттенъци на червеното. Те, обаче, дълбоко се заблуждават. „Шапипит“ е древна дума, произлязла от руните „ша-наул-ра“, което в превод от езика на кудук-кан ще рече „тих“, „спокоен“; и „к’тупи-то-ваг“, което пък е заето от диалекта на горските джуджета – търговци на накити и следва да означава „горен свят“ и въобще се отнася до всичко, живеещо над земната повърхност. Повторена два пъти в името им, сричката „пи“ („там горе“) добре описва факта, че шапипитите правят своите домове най-често в хралупи или гнезда по високите и яки дървета… Тоест, става дума за едни тихи обитатели на гъстия клонак над главите ни.

Шапипитите се спогаждаха добре с всичките си съседи – и горските елфи от Гловинейл и с джуджетата от близката мина – Болиункайл и с рядко преминаващите с понитата си на път към или от съботния пазар в близкото село Вемивел, хобити… Единствените горски жители, с които те бяха стари врагове и от които наистина се бояха бяха Черните Вълци…