Червената шапчица, разказана от филмов критик

Действието на филма „Червената шапчица“ е ситуирано в един екзотичен за повечето зрители район – гората, в която живее бабата на Червената шапчица. Главния персонаж – Червената шапчица, чиято роля е изпълнявана от известната холивудска актриса Шарън Стоун, въпреки нетрадиционното си облекло и поведение, е носител на редица черти от общочовешки характер. Въпреки демонстрирания в началото на филма наивитет по фундаментални битийни въпроси, в развитието на действието забелязваме едно значително творческо съзряване особено при втората си среща с Вълка (Том Круз). Житейските въпроси, които тя задава към замаскиралия се вълк, са всъщност една горчива пародия на нашето ежедневие. Въпреки че на пръв поглед филмът изглежда не третира дълбоки философски въпроси, в него се кръстосват редица злободневни теми – като за размера на ушите, което всъщност е метафора на дълбокия онтологичен въпрос за същността на човешката природа. Един от основните негативни персонажи – Вълкът, е цел на режисьора, с която той, чрез сюрреалистичния инструментариум, цели да ни поднесе по изтънчен начин един от основните въпроси на човешкото съществуване – за дълбоката човешка природа, за борбата на двете начала – доброто и злото, тъмната и светла половина на човешката душа.
Мисля, че тук е мястото да кажа, че „Червената шапчица“ не е просто един екшън, чийто герои за само добри или зли. Това е филм, който не просто изобразява американската действителност, а който утвърждава ценности, присъщи на всички хора по земята. Основните акценти във филма са възвишените идеали, идеалите не само на Червената шапчица, но и на Вълка, който въпреки излятия негативизъм, крие в себе си редица положителни черти, които се забелязват във финалните кадри на филма – изповедта и разкаянието на Вълка. Този малък щрих допълва цялостния портрет на този персонаж, описван в досегашните ни представи като изцяло отрицателен герой. И все пак, въпреки хепиенда на тази суперпродукция на режисьора Стивън Спилбърг, буди у нас една носталгия и меланхолия, стремеж да си зададем редица въпроси за смисъла на човешкото съществуване, достатъчността на човешкото битие и стремежа на отделната личност за изграждане на един по-добър вътрешен мир, един по-съвършен и хармоничен свят, в който царуват не насилието и подтисничеството, взаимната търпимост и толерантност между бабите, внучките и вълците.

Червената шапчица, по Едгар Алън По

Край старата, мрачна, обвита в тайнствено-жесток воал гора, над която се носеха тъмни облаци зловонни изпарения и сякаш се чуваше злокобен звън на окови, в мистичен ужас живееше Червената шапчица.

Червената шапчица, Марио Пузо

Едрият мъж зад бюрото в дъното на стаята се раздвижи. Очите му проследиха как възрастната жена пред него прехвърли бастунчето си от другата страна на високия стол за посетители, а после го върна обратно. Макар и приглушена, силната, непривична за слуха му джазова музика отвън го накара да се намръщи и той махна леко с ръка на телохранителя до прозореца. Когато капаците щракнаха един в друг и в стаята се възцари полумрак, той отново се обърна към посетителката.
– И какво точно искате от мен, signora Редкъп? – гласът на дон Нимрод Аполоне бе дълбок и хрипкав и сякаш излизаше от тялото му не съвсем в синхрон с движението на тънките, но изразителни устни под елегантните, напомадени мустачки.
– Кръстнико!… Mia filia… т.е. – внучка ми,… дон Аполоне!!! Отначало този pazzo… откачен изверг – Лупо Гросси – отвлече мен, но само колкото да примами бедното дете и сега я държи като заложничка, заплашвайки, че ако не платя, то ще ми я връща… на части, но частите… няма да са всички…, за-…,а… –
Сеньора Редкъп се разхълца отново и дон Аполоне довърши вместо нея:
– …защото в шкафа си държи все още достатъчно от любимия сос на престарялата си майчица!… Вече съм чувал тези му думи, signora! И ви благодаря, че навреме се обърнахте към мен, в този щастлив ден, в който омъжвам най-малката си дъщеря. Разбирам ви напълно и мисля, че само след минути моят consigliere ще направи на Лупо Гросси предложение, на което той няма да може да откаже…

Червената шапчица, Маркиз дьо Сад (из „Диалози в горската къщичка“)

Виконт дьо Люпен: …Е, какво пък, скъпа любов моя, за да ти се отплатя за днешната любезна сговорчивост, то ще възнаградя страстта Ви с една невръстна девственица, красива, като самата Афродита.
Графиня Гран-Моазел: Какво? Вие знаете тайното ми желание? Да бъда с жена?
В. дьо Л.: О, това ще е само един урок за начинаещи; тя е едно момиче, с което се запознах миналата есен в един манастир, докато очаквах де предприема едно морско пътешествие. Там не ни се представи кой знае какъв случай, за да се осмелим на нещо повече – прекалено много очи ни гледаха иззад храстите, подобно ловци, дебнещи напразно вълци край известна на всички пътека? Но, вън от всяко съмнение, си обещахме, че ако се срещнем отново, то ще се отдадем на единственото си, така и останало неудовлетворено желание… Скоро красавицата, наричана още гальовно – „Le Petit Chaperon rouge“, се очаква да пристигне тук и да прекара с нас, а най-вече – с теб, приятелко моя, цели два дни… два прекрасни дни, по-голямата част от които възнамерявам да употребя за възпитанието на тази млада особа и обучението и в началата на познанието на това, което за нас мъжете е аналога на зъбите и ноктите в любовната борба… Е, графиньо, достоен ли е за въплъщение във вашите покои, този план, изникнал отдавна в моето въображение?
Г. Г.-М.: Само и единствено в това въображение той и би могъл да се роди, кавалере мой, а аз обещавам да го следвам неукоснително и да изиграя докрай отредената ми от вас роля.

Червената шапчица, Омар Хайям

Когато вълци обикалят, пътеките в гора позната,
а в къщата що уж те чака – заключена е пак вратата,
то сваляй шапката червена, поспри на някоя полянка
и виж дали върви добре, туй тежко вино в гъста сянка…

Червената шапчица, А. и Б. Стругацки

– Е, така нещата ще тръгнат по-бързо, – каза Редхът. – Гала! – изкрещя той към кухнята. – Дълго ли още ще ни мориш от глад?… Заради тебе се старае, – обясни той по-тихо на Хънстман. Сто процента, сега приготвя любимите ти питчици, с мидички, отдавна ги пази тя, видях я… А как са работите в Забранената Гора? Нещо новичко? Казват, сега там всички пътечки и храстчета са ви означени, автоматчета, дето им ги пробутваш, щъкат ли щъкат, ама полза – никаква…
Хънтсман се хвана да разправя за неразбориите с фактурите и докато говореше, до него неусетно приседнаха Шапчицата и Вълка. Шапчицата постоя, после сложи на масата бледите си ръчички и изведнъж, със съвършено детско движение, но без да променя застиналата маска на неподправен ужас на лицето си, се облегна на рамото на Вълка. Той не помръдна. Устата му, с бездънното гърло зад нея си стоеше все така отворена, а зъбите и провесения език блестяха, отразявайки светлината на голата крушка над тях. Хънтсман, продължавайки да бъбри, си помисли, гледайки тези невероятни творения на Забранената Гора: „Господи, какво ОЩЕ?“ Какво още трябва да се появи оттам, за да се освестим? Малко ли ни е ТОВА? …О, да, той знаеше, че е малко? Знаеше, че милиарди и милиарди не знаят нищо или нищо не искат да знаят, а ако узнаят, то ще се почудят десетина минути, ще се ужасят и… ще претръпнат. И всичко ще си бъде пак същото?
– Какво си ги зяпнал? – приглушено попита Редхът. – Не се безпокой, нещо няма да й направи. Не и сега. Навярно ще разказват приказката довечера, ама тя ще е като нова 15-20 минути след като свършат, и той също, и бабата – ти нея не я познаваш? И даже ще са по-здрави отпреди, нали това го доказаха миналата година…
– Да, знам, – отвърна Хънтсман и пресуши чашата си на един дъх.
Влезе Гала и остави на масата чинийка питки за него. После приседна и майчински привлече Шапчицата в скута си. Вълкът направи крачка напред и се сви в краката й, изолирайки я от търговеца. После близна леко Гала по глезена.
– Е, момчета, – каза възхитено Редхът, – сега вече веселбата ще потръгне!…

Червената шапчица, Реймон Кьоно

…
– …към 5 часа все малки коли пускат…
– …тоя, готиничкия, му давам около трийсетак, ама сигурно това червеникаво кепе го състарява. И това тъпо шнурче отзад…
– …ами! Я има 25, я не…
– …като ти обърша един по дългия врат, още на два пъти ще ти го разтегна…
– Момку, ша слазяте ли?
– Не, уважаемо мрънкало! Ако ще ми се блъскате така на всяка спирка…
– …я си затваряй блеещото устройство, бе! На дъртия вълк тъпи номера ще пробутва!
– …виж го, бе! Млад бил, ама уморен! Я как се настани, а ние, бабите с багажа, да висим…
…
– Уважаеми радиослушатели, следват новините в 7 часа. Днес, по време на лов във…
– Следваща спирка – Римски площад. Който е за гара Сен Лазар, да се приготви за…
– …ей, го пак готиничкия – ей там, май има среща с някакъв приятел. Ох, горкия – паднало му е едно копче на сакото… ама май му го намериха… Сладур – иде ми да го схрускам!
…

Червената шапчица, разказана от анонимен тинейджър:

Абе, копеле, к’во да ти кажа, значи дъртата на Червената шапчица я ръга да ходи при баба си, дето живеела насред гората, та да й носи ня’кви кроасани и тем подобни глупости. Значи, копеле, отива мацката, Червената шапчица де, към гората и там я скива вълкът, звяр значи, изверг! Изрода я пита:
– Абе, ти къде си тръгнала ма?
А оная му вика:
– Отивам да вида некролога, щото чакам да хвърли топа всеки момент, та да й взема гарсониерата. Носа й тук няк’во ядене.
А вълкът:
– Добре си тръгнала към дъртата, прати й много поздрави от мен.
– Шъ й пратя, ако не взема да забравя.
И си продължила мадамата към съборетината на дъртата. Ама вълка в това време си вика: „Абе, що не взема да мина напряко и изям дъртофелника, а после шъ вида к’во да права с оная пичка“.
И засилил се мутанта, стигнал пръв, потропал на вратата и некролога отвътре му вика:
– Къв си ти, бе?
А вълкът си направил педерастки гласа и й вика:
– Аз съм, ма! Червената шапчица. Отваряй щото брадясах, докато те чакам!
Тогава пенсията му отворила и оня я лапнал от раз, баш като Зуза от петдесет и първи блок, само дето оная не лапа дъртаци. Значи, копеле, лапнал я вълка, взел че й облякъл нощницата и й легнал в леглото. Абе, извратен, ама после ще ти разказвам. Лежи изрода и чака да дойде Червената шапчица. По едно време се хлопа на вратата.
– Влизай – вика оня.
И к’во гледа-оная пичка, Червената шапчица влиза и сяда до леглото. И почва да го разпитва. Що му били такива големи очите, що са му такива големи ушите. Да ти кажа, бабека бил толкова грозен, та Червената шапчица въобще не познала вълка. И по едно време пичката пита изрода:
– Абе, бабек, що са ти такива големи зъбите?
А вълка не се сдържал и й вика:
– За да тъ изям, твойта мама!
И я изял. Ама лафа не свършва до тук, щото по едно време дошъл един ловец в къщата на бабата. Тоя явно й е бил няк’во гадже и дошъл да я наръби, ама като видял вълка с пълен корем извадил мозберга, от ония дванайсет и седем милиметровите, и му теглил куршума. Извадил после чикията и му резнал корема, а оттам взели че излезли дъртофелника и оная пичка, Червената шапчица. Та затова ти разправям за Зуза и лапането на вълка.

Червената шапчица, Омир

О, музо! Млъкни в този пагубен ден за онази,
що с шапка червена в гори тилилейски захожда
и кошничка с пити и вино принася за баба!
Тъй бързо край нея промъкват се сенки вековни
и Хелиос слънцезарен прогонват далече на запад,
та път да разчистят за хищник – коварен и гладен!
И стигна той бързо, подобно изплашен троянец,
преследван от псета и бързоноги ахейци,
до малката горска поляна със къща в средата.
Застанал на прага, ръката си вдигна и мигом почука,
а глас уморен и отпаднал повика го вътре…

Червената шапчица, Антъни Бърджис

– И сега накъде, а?
Бяхме аз, т.е. – Красная Шляпочка, и моите три товарищки – Мамчето, Бабето и Смотаното Дианче, дето все й викаме „Охотничка“; седяхме в питейното заведение „Дъртия лес“ и си блъскахме разссудока какво да правим в тази никчемна осенна вечер, тъмна като рот и холодна, че и влагостна, на всичко сверху. „Дъртия лес“ форевър си е бил местечко, в което си пие всичко и еврифинг, но вие, сестрички, може вече да сте зафоргетили какви пъбове имаше по ония таймове… да не говорим, че ландскейпите се менят тъй бистро, че всичко се забравя, пък и газети вече селдъмно се читаят…
Карманите ни бяха фулнати с денги, та нямаше все още нужда да гоним мъните, като фраснем някой престарял „вълчак“ в тъмното, и докато смотрим как плува в кровта и потрохите си да делим на четири… Но като ни доскуча се хванахме вся команда и екзитирахме на мъглявия стрийт, дето, като да сме го ордернали ни ждеше един „вълчак“, ама от най-дъртите и мазните!
Приближихме се ние към него, съвсем учтиво, и аз го заговорих, като преди туй смушках Смотаната да си затваря гърголника, щото той й върши работа само като в него влиза нещо, ама за обратната работа, хич я няма горката. Мамчето и Бабето и зашъткаха, а аз бръкнах в кошничката, дето я нося на кръста си и набарах бокса.
– Извинете, братко… – прокашлях се, като да бегинна процеса на знакомство…