Червената Шапчица, Роджър Зелазни

Червената Шапчица застина. Вълкът се вгледа напрегнато в нея – някой се опитваше да се свърже с нея чрез картата й.
Внезапно пред очите на момичето изникна баба й. Тя се намираше в някакво черно място, изпълнено със странни шумове и зад гърба й се плискаха зелени лениви вълни.
– Помогни ми! – извика бабата. Но върху връзката се стовари нечия силна воля и я прекъсна. Червената Шапчица се опита да проследи натрапника, но колкото по-далеч отиваше, толкова по-силно я засмукваше черният кладенец без нищо в другия си край и накрая тя с последно усилие се откъсна и се върна в реалността.
Точно в този момент Вълкът замахна с меча си.

Червената Шапчица, Джон Р. Р. Толкин

Вълкът захленчи и се заизвива в краката на Червената Шапчица като куче, ударено от господаря си. Тя го изгледа строго, след което погледът й омекна. Червената Шапчица прибра под плаща си елфическия кинжал.
– Стани, – каза тя с уморен глас. – Никакво зло не си ми сторил и не ще отмъщавам. Можеш да вървиш накъдето видят очите ти.
– Мръсссна ссстара вешшштица! – изсъска задавено Вълкът. – И последното удоволствие ми отне, удоволствието да те изям! Но предричам, че не ще живееш дълго! Защото дълги са ръцете на Вълка и не една злина е сторил той в таз гора.
В този момент в далечината се разнесе мощната песен на рог и заехтя над хълмове и гори. Роханските конници идваха! Тропотът на копитата им разтърси земята и дружната им песен възрадва сирцето на Червената Шапчица, а в душата на Вълка всели страх и ненавист. Червената Шапчица изправи рамене и сякаш израстна. И не малко момиченце, а велик владетел човешки като че се бе завърнал от древните времена сред тази горска обител.

Червената шапчица, пиеса от Уилям Шекспир

Действие 5. Сцена 2. Къщичката на бабата на Червената шапчица. Пред нея първи ловец с кучето си.
(двоуми се)
– Да вляза или да не вляза?
Туй е въпросът.
Кое е по-добре – да вляза аз и вълка да убия,
или да си полегна аз, да си поспя?
Легни, заспи и край.
Да, тук е спънката.
Какво ще видя в този летен кратък сън?
Да знай човек, че този сън
прекъсва чувствата във гладния стомах –
тогава би могъл…
Но този страх от нещо пред вълка,
от таз затворена врата, отдето
се нищичко не чува и не шава,
сковава мойте сетива…
Но стига!
С тези мисли ставам аз страхливец.
И бледната мазилка на страха
покрива с плесен и разяжда
естественият цвят на смелостта.
Е, хайде, спри! Тез мисли прогони!
Офелия, ти моя вярна кучка, ела,
и с мен за всеки случай ти бъди!

Червената шапчица, Луис Каръл

Червиса изобщо не се почуди (а стори й се, че би трябвало да се зачуди), когато този бял вълк важно извади часовник от джоба на жилетката си и, мърморейки „О, божичко, ще закъснея“, се разбърза нанякъде. Тя го последва, пламнала от любопитство…

Червената шапчица, Жорж Луис Юисманс

Вече бях изгубила представа за времето. Бях покрита цялата в кръв – тази на вълците и моята собствена. От миризмата й ме бе обхванала безумна ярост, която ме превръщаше в животно, жадно за смърт. Единствено червената ми шапчица беше запазила истинския си цвят – червеният.
Кинжалът ми обходи обстойно лицето на нисък и набит вълк, който се бе осмелил да се хвърли от масата отгоре ми. Зад себе си чух хриптене и се извърнах, тъкмо навреме, за да отбия несръчно насочен удар с тояга. Този вълк вече бе минал под кинжала ми и едното му ухо висеше разкъсано и кървящо. Зъбите му се оголиха в болезнена гримаса, когато петата ми се заби в слабините му.
Отстъпих залитайки крачка назад, а от земята срещу мен се надигнаха три-четири кървящи и обезобразени вълчи фигури. Със сетно усилие ме атакуваха от три страни и аз успях да разпоря корема на единия, а на друг отнесох носа с ножа. Но останалите ме повалиха на пода и ме затиснаха.
Последното, което видях през размътения си поглед беше вратата, която се отвори, а в помещението влезе изящен сив вълк с големи мастиленочерни очи. Той проговори с кадифен, странно познат, зловещ глас:
– Толкова много убийства! Защо, о, изгубена, заблудена душа?

Червената шапчица, Жак Превер

Вълка в зори ловци ще спрат.
А в нощната тъма – комини, смърт!
Не знаем – мрак, звезди,
безброй съдби…
Защо ридаем аз и ти…

Червената шапчица, Джоузеф Хелър

– А пък на мен името ми е Вълк Вълк Вълк – интимно отвърна вълкът, – ти да не си медицинска сестра?
– Не съм, но те каня при баба – отвърна тя загадъчно.
– Ти си луда!
– Защо да съм луда?
– Защото не мога да дойда – пламенно отговори Вълк Вълк Вълк.
– Защо?
– Защото съм девствен!
– Че какво общо има това с баба?
– Никой не кани вълк при баба си при такова положение.
– Аз те каня! Каня те у баба си!
– Не, не мога да дойда.
– Защо не?
– Защото си луда.
– Защо да съм луда?
– Защото искаш да дойда при баба ти.
Червената шапчица набръчка чело:
– Не искаш да дойдеш, защото съм луда, а смяташ, че съм луда,
защото искам да дойдеш, така ли?
– Si.

Седи си вълкът в гората и по едно време гледа – иззад един храст се задава Червената Шапчица. Скача зад храста, а оттам се чуват три изстрела. Излиза вълкът целия в кръв и казва:
– Е к’ъв е тоя късмет, бе?! Тая седмица за трети път попадам на Червена барета.

Червената шапчица, разказана от каруцар

Еба да го оба, оная майката вика на Червената капа да въри да носи на баба си качамак със зеле у горътъ, у къщата й. Каскета тръгнал да го оба, ама го срещнал вълка и му кай дека е тръгнала. Оная му вика, че е тръгнала къде баба си, нал й е унука, и й носи качамак със зеле, да го ебъ у гъзъ. Тогава вълка, да го еба в детето, тръгнал по прекото, стигнал пръв и зел да лопа на портата. Пъкнала бабата и оня я изел, деба тая женка парлазирана. Еба й се мамата, начи. Тогава вълка зел дрехите на дъртата и ги навлекъл и се завил у леглото й. Тогава иде Червената капа, деба нейната пичка тясна, влезла у дома и гледа баба си с ей такива очи, ей такива уши, бе ебала си е майката. И почва да я пита, деба нейната мама проста, що има такива очи, що има такива уши, бе пита я, сякаш си нема друга работа, да й го тура отзаде, мама й деба. И вълка по едн време зел, че я изел. Та като се наял зел, че заспал и по едно време дошъл авджията и му ебал мамата с бриникето. После зел че му разпорил тумбака и оттам пъкнали Червената капа и бабата, да й го тура у устата.

– Здравей, Зелена шапчице!
– Здравей, далтонист такъв…