Червената шапчица - page 3

Червената шапчица, Омир

О, музо! Млъкни в този пагубен ден за онази,
що с шапка червена в гори тилилейски захожда
и кошничка с пити и вино принася за баба!
Тъй бързо край нея промъкват се сенки вековни
и Хелиос слънцезарен прогонват далече на запад,
та път да разчистят за хищник – коварен и гладен!
И стигна той бързо, подобно изплашен троянец,
преследван от псета и бързоноги ахейци,
до малката горска поляна със къща в средата.
Застанал на прага, ръката си вдигна и мигом почука,
а глас уморен и отпаднал повика го вътре…

Червената шапчица, Антъни Бърджис

– И сега накъде, а?
Бяхме аз, т.е. – Красная Шляпочка, и моите три товарищки – Мамчето, Бабето и Смотаното Дианче, дето все й викаме „Охотничка“; седяхме в питейното заведение „Дъртия лес“ и си блъскахме разссудока какво да правим в тази никчемна осенна вечер, тъмна като рот и холодна, че и влагостна, на всичко сверху. „Дъртия лес“ форевър си е бил местечко, в което си пие всичко и еврифинг, но вие, сестрички, може вече да сте зафоргетили какви пъбове имаше по ония таймове… да не говорим, че ландскейпите се менят тъй бистро, че всичко се забравя, пък и газети вече селдъмно се читаят…
Карманите ни бяха фулнати с денги, та нямаше все още нужда да гоним мъните, като фраснем някой престарял „вълчак“ в тъмното, и докато смотрим как плува в кровта и потрохите си да делим на четири… Но като ни доскуча се хванахме вся команда и екзитирахме на мъглявия стрийт, дето, като да сме го ордернали ни ждеше един „вълчак“, ама от най-дъртите и мазните!
Приближихме се ние към него, съвсем учтиво, и аз го заговорих, като преди туй смушках Смотаната да си затваря гърголника, щото той й върши работа само като в него влиза нещо, ама за обратната работа, хич я няма горката. Мамчето и Бабето и зашъткаха, а аз бръкнах в кошничката, дето я нося на кръста си и набарах бокса.
– Извинете, братко… – прокашлях се, като да бегинна процеса на знакомство…

Червената шапчица, Лао Дзъ

Когато в гората съществува Дао,
Червените шапчици берат цветя.
Когато в гората отсъства Дао,
Вълците разкъсват бабички.

Вълкът верен на Дао
Не нахълтва в къщата на бабата,
Защото ловецът ще се обърне срещу него.
Когато ловците стрелят, вълци погубват.

Червената Шапчица, Стивън Кинг

…Червената Шапчица влезе в къщичката на баба си. Във въздуха витаеше някаква странна, смътно позната миризма, примесена с обичайните аромати на бабината кухня и тази на десетината снопчета изсъхнали горски треви, висящи под една греда на тавана вляво. Една оса мързеливо се носеше между прозореца и най-близкото от тях, осветено от лъчите на залязващото слънце, преминаващи между полуспуснатите жалузи на западния прозорец и леглото, където лежеше баба й.
– Ела тук, дете мое! – думите я стреснаха и тя подскочи – кошничката с пилето я удари болезнено под натъртеното коляно.
Гласът на баба й бе дрезгав и излизаше изпод зеленото одеало на тласъци. Шапчицата направи три плахи стъпки в посока на спазматичното хъркане, заместващо сега познатия й тих глас на старата жена. После се престраши и погледна надолу и над ръба на зеленикавото покривало, отпуснато в равномерни гънки, подобно на погребален саван. За малко да извика, но навреме се сдържа и вдигна длан до устните си. Очите й се уголемиха, нещо се надигна в гърлото й и тя захапа показалеца си до кръв.
– Бабо, какво е станало с ушите ти? – изкрещя накрая тя.
– Не викай така, моля те! – хъхренето се разнесе отново и нова вълна от познатата, сладникава миризма се разнесе над леглото. – Сега чувам много по-добре и…
– …и с ръцете ти?
– …артритът ми изчезна и мога да те прегър…
– …и зъбите ти не са същите!
Зъбите наистина не бяха същите. Сега в устата на бабата се намираха поне три реда блестящи остриета, които като че се движеха от само себе си, в бавен, влудяващ, хипнотизиращ ритъм, от който Червената Шапчица не можеше да откъсне очи. Тя усети, че прави нова крачка напред и последното нещо, което видя преди да политне към тунела на отворилото се пред нея гърло бе как изпод одеалото за момент се мярна абсурдно реална, покрита с посивяла козина вълча опашка…

Червената Шапчица, Родерик Торп

…Червената Шапчица напредваше бавно по килима от жълтеникави листа между дърветата в Сивата Гора, внимавайки да не настъпи отново някоя потрошена бутилка „Smirnoff“. Притихнали катерички следяха с напрегнато недоумение куцукащото й прокрадване й покрай Стария Дъб, посаден още през миналия век от Накатоми-сан.
Внезапно пред нея, иззад дъба, изскочи Волфганг „Хищника“ Грубер- третия и най-гаден тип от поредицата. Очите му горяха, а по изранените устни и увисналия език се стичаха кръв и слюнка, оставяйки мътни вадички по покритата му с прах брадичка.
– Накъде така, Черве…
Гласът му увисна във въздуха и Волфи така и не успя да довърши дежурната си фраза – с неуловимо движение Червената Шапчица бе извадила от кошничката си своя стар „Smith & Wesson“, .52, със скъсено дуло и дебалансирани подкалибрени куршуми с връх от обеднен уран в стоманена ризница, а после с два чисти изстрела от упор отнесе горната половина на черепа на му. Третия изстрел, преминал през полуотворената уста, пробивайки небцето и разпръсквайки към Дъба на Накатоми остатъците от болния мозък на „Хищника“ във фонтан от сиви пръски и парченца кост, бе определено излишен, но Червената Шапчица бе прекалено изнервена за да забележи това…
Пак беше Коледа…

Червената шапчица, по Йордан Радичков

– Ще седна и ще го убия този вълк, драги ми господине. Да не ми е името Спиридон, ако не го убия.
– Ще го убие! – говореха ловците. – Лани сума вълци дойдоха от Турно Мъгурели и от други места. Имаше и да убиваш, и да гониш, и пак да останат. А тоя взе, че ги уби всичките. А вълците от своя страна взеха, че умряха.
А вълкът беше седнал и шиеше на една шевна машина „Сингер“, има такива машини, та като го види ловецът да си рече: „Брей, то не било вълк, мамка му вълча, а баба Спиридоница“. Да рече тъй и да си иде.

Червената шапчица, Чарлз Дикенс

Бедната Червена шапчица! Тя не знаеше, какво я очаква. Горкото дете! С каква обич, изписана по хубавото му личице, то отвори вратата, с какво ангелско изражение, то прекрачи прага на стаята, където вълкът, прикрил коварния си и зъл лик с нощната шапчица на бабата, очакваше да погълне и тази своя жертва.

Червената шапчица, Рон Хърбърт

Червената шапчица се приближи:
– Извинявай, Вълк. Hищо лично, просто така ми нареди училищният психолог.

Червената шапчица, Робърт Бърнс

– Кой хлопа в този късен час?
– Аз хлопам – каза Вълчо.
– Иди си. Всички спят у нас.
– Не всички – каза Вълчо.
– Не зная как си се решил!
– Реших се – каза Вълчо.
– Ти май си нещо наумил?
– Май нещо – каза Вълчо.
– Веднаж да минеш моя праг…
– Да мина – каза Вълчо.
– Ще те посрещна като враг!
– Посрещай – каза Вълчо.
– Ще ти отворя, ала чуй…
– Отваряй – каза Вълчо.
– Утре ти ще дойдеш пак!
– Ще дойда – каза Вълчо.
– Ни дума никому за туй!
– Ни дума – каза Вълчо.

Червената шапчица, Максим Горки

I Вариант:

Стаята на бабата беше стара и нечиста. Стъклата на прозорците, вече мътни от старост, бяха гъсто оплюти от мухите. Бабата, стара и сива като своя дом, се вдигна сред дрипавите си завивки и погледна с уплашени сълзящи очи вълка.
– Здравей, Никитишна – поздрави с мазен глас той.

II Вариант:

Щом видя вълка на прага, тя се изправи – силна, смела кат богиня – се загледа в него с изпепеляващ огнен взор. Зърнал този огнен поглед, звярът с ужас си помисли, че таз баба е тъй смела, затова, че е Човек.
– Какво искаш, сиви вълко? – каза Бабата безстрашно и понеже бе Човек, думите й прозвучаха гордо.