Червената шапчица, А. и Б. Стругацки

– Е, така нещата ще тръгнат по-бързо, – каза Редхът. – Гала! – изкрещя той към кухнята. – Дълго ли още ще ни мориш от глад?… Заради тебе се старае, – обясни той по-тихо на Хънстман. Сто процента, сега приготвя любимите ти питчици, с мидички, отдавна ги пази тя, видях я… А как са работите в Забранената Гора? Нещо новичко? Казват, сега там всички пътечки и храстчета са ви означени, автоматчета, дето им ги пробутваш, щъкат ли щъкат, ама полза – никаква…
Хънтсман се хвана да разправя за неразбориите с фактурите и докато говореше, до него неусетно приседнаха Шапчицата и Вълка. Шапчицата постоя, после сложи на масата бледите си ръчички и изведнъж, със съвършено детско движение, но без да променя застиналата маска на неподправен ужас на лицето си, се облегна на рамото на Вълка. Той не помръдна. Устата му, с бездънното гърло зад нея си стоеше все така отворена, а зъбите и провесения език блестяха, отразявайки светлината на голата крушка над тях. Хънтсман, продължавайки да бъбри, си помисли, гледайки тези невероятни творения на Забранената Гора: „Господи, какво ОЩЕ?“ Какво още трябва да се появи оттам, за да се освестим? Малко ли ни е ТОВА? …О, да, той знаеше, че е малко? Знаеше, че милиарди и милиарди не знаят нищо или нищо не искат да знаят, а ако узнаят, то ще се почудят десетина минути, ще се ужасят и… ще претръпнат. И всичко ще си бъде пак същото?
– Какво си ги зяпнал? – приглушено попита Редхът. – Не се безпокой, нещо няма да й направи. Не и сега. Навярно ще разказват приказката довечера, ама тя ще е като нова 15-20 минути след като свършат, и той също, и бабата – ти нея не я познаваш? И даже ще са по-здрави отпреди, нали това го доказаха миналата година…
– Да, знам, – отвърна Хънтсман и пресуши чашата си на един дъх.
Влезе Гала и остави на масата чинийка питки за него. После приседна и майчински привлече Шапчицата в скута си. Вълкът направи крачка напред и се сви в краката й, изолирайки я от търговеца. После близна леко Гала по глезена.
– Е, момчета, – каза възхитено Редхът, – сега вече веселбата ще потръгне!…

Червената шапчица, Реймон Кьоно

…
– …към 5 часа все малки коли пускат…
– …тоя, готиничкия, му давам около трийсетак, ама сигурно това червеникаво кепе го състарява. И това тъпо шнурче отзад…
– …ами! Я има 25, я не…
– …като ти обърша един по дългия врат, още на два пъти ще ти го разтегна…
– Момку, ша слазяте ли?
– Не, уважаемо мрънкало! Ако ще ми се блъскате така на всяка спирка…
– …я си затваряй блеещото устройство, бе! На дъртия вълк тъпи номера ще пробутва!
– …виж го, бе! Млад бил, ама уморен! Я как се настани, а ние, бабите с багажа, да висим…
…
– Уважаеми радиослушатели, следват новините в 7 часа. Днес, по време на лов във…
– Следваща спирка – Римски площад. Който е за гара Сен Лазар, да се приготви за…
– …ей, го пак готиничкия – ей там, май има среща с някакъв приятел. Ох, горкия – паднало му е едно копче на сакото… ама май му го намериха… Сладур – иде ми да го схрускам!
…

Червената шапчица, разказана от анонимен тинейджър:

Абе, копеле, к’во да ти кажа, значи дъртата на Червената шапчица я ръга да ходи при баба си, дето живеела насред гората, та да й носи ня’кви кроасани и тем подобни глупости. Значи, копеле, отива мацката, Червената шапчица де, към гората и там я скива вълкът, звяр значи, изверг! Изрода я пита:
– Абе, ти къде си тръгнала ма?
А оная му вика:
– Отивам да вида некролога, щото чакам да хвърли топа всеки момент, та да й взема гарсониерата. Носа й тук няк’во ядене.
А вълкът:
– Добре си тръгнала към дъртата, прати й много поздрави от мен.
– Шъ й пратя, ако не взема да забравя.
И си продължила мадамата към съборетината на дъртата. Ама вълка в това време си вика: „Абе, що не взема да мина напряко и изям дъртофелника, а после шъ вида к’во да права с оная пичка“.
И засилил се мутанта, стигнал пръв, потропал на вратата и некролога отвътре му вика:
– Къв си ти, бе?
А вълкът си направил педерастки гласа и й вика:
– Аз съм, ма! Червената шапчица. Отваряй щото брадясах, докато те чакам!
Тогава пенсията му отворила и оня я лапнал от раз, баш като Зуза от петдесет и първи блок, само дето оная не лапа дъртаци. Значи, копеле, лапнал я вълка, взел че й облякъл нощницата и й легнал в леглото. Абе, извратен, ама после ще ти разказвам. Лежи изрода и чака да дойде Червената шапчица. По едно време се хлопа на вратата.
– Влизай – вика оня.
И к’во гледа-оная пичка, Червената шапчица влиза и сяда до леглото. И почва да го разпитва. Що му били такива големи очите, що са му такива големи ушите. Да ти кажа, бабека бил толкова грозен, та Червената шапчица въобще не познала вълка. И по едно време пичката пита изрода:
– Абе, бабек, що са ти такива големи зъбите?
А вълка не се сдържал и й вика:
– За да тъ изям, твойта мама!
И я изял. Ама лафа не свършва до тук, щото по едно време дошъл един ловец в къщата на бабата. Тоя явно й е бил няк’во гадже и дошъл да я наръби, ама като видял вълка с пълен корем извадил мозберга, от ония дванайсет и седем милиметровите, и му теглил куршума. Извадил после чикията и му резнал корема, а оттам взели че излезли дъртофелника и оная пичка, Червената шапчица. Та затова ти разправям за Зуза и лапането на вълка.

Червената шапчица, Омир

О, музо! Млъкни в този пагубен ден за онази,
що с шапка червена в гори тилилейски захожда
и кошничка с пити и вино принася за баба!
Тъй бързо край нея промъкват се сенки вековни
и Хелиос слънцезарен прогонват далече на запад,
та път да разчистят за хищник – коварен и гладен!
И стигна той бързо, подобно изплашен троянец,
преследван от псета и бързоноги ахейци,
до малката горска поляна със къща в средата.
Застанал на прага, ръката си вдигна и мигом почука,
а глас уморен и отпаднал повика го вътре…

Червената шапчица, Антъни Бърджис

– И сега накъде, а?
Бяхме аз, т.е. – Красная Шляпочка, и моите три товарищки – Мамчето, Бабето и Смотаното Дианче, дето все й викаме „Охотничка“; седяхме в питейното заведение „Дъртия лес“ и си блъскахме разссудока какво да правим в тази никчемна осенна вечер, тъмна като рот и холодна, че и влагостна, на всичко сверху. „Дъртия лес“ форевър си е бил местечко, в което си пие всичко и еврифинг, но вие, сестрички, може вече да сте зафоргетили какви пъбове имаше по ония таймове… да не говорим, че ландскейпите се менят тъй бистро, че всичко се забравя, пък и газети вече селдъмно се читаят…
Карманите ни бяха фулнати с денги, та нямаше все още нужда да гоним мъните, като фраснем някой престарял „вълчак“ в тъмното, и докато смотрим как плува в кровта и потрохите си да делим на четири… Но като ни доскуча се хванахме вся команда и екзитирахме на мъглявия стрийт, дето, като да сме го ордернали ни ждеше един „вълчак“, ама от най-дъртите и мазните!
Приближихме се ние към него, съвсем учтиво, и аз го заговорих, като преди туй смушках Смотаната да си затваря гърголника, щото той й върши работа само като в него влиза нещо, ама за обратната работа, хич я няма горката. Мамчето и Бабето и зашъткаха, а аз бръкнах в кошничката, дето я нося на кръста си и набарах бокса.
– Извинете, братко… – прокашлях се, като да бегинна процеса на знакомство…

Червената Шапчица, Стивън Кинг

…Червената Шапчица влезе в къщичката на баба си. Във въздуха витаеше някаква странна, смътно позната миризма, примесена с обичайните аромати на бабината кухня и тази на десетината снопчета изсъхнали горски треви, висящи под една греда на тавана вляво. Една оса мързеливо се носеше между прозореца и най-близкото от тях, осветено от лъчите на залязващото слънце, преминаващи между полуспуснатите жалузи на западния прозорец и леглото, където лежеше баба й.
– Ела тук, дете мое! – думите я стреснаха и тя подскочи – кошничката с пилето я удари болезнено под натъртеното коляно.
Гласът на баба й бе дрезгав и излизаше изпод зеленото одеало на тласъци. Шапчицата направи три плахи стъпки в посока на спазматичното хъркане, заместващо сега познатия й тих глас на старата жена. После се престраши и погледна надолу и над ръба на зеленикавото покривало, отпуснато в равномерни гънки, подобно на погребален саван. За малко да извика, но навреме се сдържа и вдигна длан до устните си. Очите й се уголемиха, нещо се надигна в гърлото й и тя захапа показалеца си до кръв.
– Бабо, какво е станало с ушите ти? – изкрещя накрая тя.
– Не викай така, моля те! – хъхренето се разнесе отново и нова вълна от познатата, сладникава миризма се разнесе над леглото. – Сега чувам много по-добре и…
– …и с ръцете ти?
– …артритът ми изчезна и мога да те прегър…
– …и зъбите ти не са същите!
Зъбите наистина не бяха същите. Сега в устата на бабата се намираха поне три реда блестящи остриета, които като че се движеха от само себе си, в бавен, влудяващ, хипнотизиращ ритъм, от който Червената Шапчица не можеше да откъсне очи. Тя усети, че прави нова крачка напред и последното нещо, което видя преди да политне към тунела на отворилото се пред нея гърло бе как изпод одеалото за момент се мярна абсурдно реална, покрита с посивяла козина вълча опашка…

Червената Шапчица, Родерик Торп

…Червената Шапчица напредваше бавно по килима от жълтеникави листа между дърветата в Сивата Гора, внимавайки да не настъпи отново някоя потрошена бутилка „Smirnoff“. Притихнали катерички следяха с напрегнато недоумение куцукащото й прокрадване й покрай Стария Дъб, посаден още през миналия век от Накатоми-сан.
Внезапно пред нея, иззад дъба, изскочи Волфганг „Хищника“ Грубер- третия и най-гаден тип от поредицата. Очите му горяха, а по изранените устни и увисналия език се стичаха кръв и слюнка, оставяйки мътни вадички по покритата му с прах брадичка.
– Накъде така, Черве…
Гласът му увисна във въздуха и Волфи така и не успя да довърши дежурната си фраза – с неуловимо движение Червената Шапчица бе извадила от кошничката си своя стар „Smith & Wesson“, .52, със скъсено дуло и дебалансирани подкалибрени куршуми с връх от обеднен уран в стоманена ризница, а после с два чисти изстрела от упор отнесе горната половина на черепа на му. Третия изстрел, преминал през полуотворената уста, пробивайки небцето и разпръсквайки към Дъба на Накатоми остатъците от болния мозък на „Хищника“ във фонтан от сиви пръски и парченца кост, бе определено излишен, но Червената Шапчица бе прекалено изнервена за да забележи това…
Пак беше Коледа…

Червената шапчица, Лао Дзъ

Когато в гората съществува Дао,
Червените шапчици берат цветя.
Когато в гората отсъства Дао,
Вълците разкъсват бабички.

Вълкът верен на Дао
Не нахълтва в къщата на бабата,
Защото ловецът ще се обърне срещу него.
Когато ловците стрелят, вълци погубват.

Червената шапчица, по Йордан Радичков

– Ще седна и ще го убия този вълк, драги ми господине. Да не ми е името Спиридон, ако не го убия.
– Ще го убие! – говореха ловците. – Лани сума вълци дойдоха от Турно Мъгурели и от други места. Имаше и да убиваш, и да гониш, и пак да останат. А тоя взе, че ги уби всичките. А вълците от своя страна взеха, че умряха.
А вълкът беше седнал и шиеше на една шевна машина „Сингер“, има такива машини, та като го види ловецът да си рече: „Брей, то не било вълк, мамка му вълча, а баба Спиридоница“. Да рече тъй и да си иде.

Червената шапчица, Чарлз Дикенс

Бедната Червена шапчица! Тя не знаеше, какво я очаква. Горкото дете! С каква обич, изписана по хубавото му личице, то отвори вратата, с какво ангелско изражение, то прекрачи прага на стаята, където вълкът, прикрил коварния си и зъл лик с нощната шапчица на бабата, очакваше да погълне и тази своя жертва.