– Добро утро, ученици, има ли отсъстващи? Няма, а… значи, отсъстващите ги няма, къде са Райко и Мариян, а Славчо къде е, дядо му ли починал, пак ли бе, колко дядовци има това момче?! Мимо, не щракай с писалката, изнервяш ме, Петре, махни си главата от прозореца, у вас ако искаш и в хладилника си я завирай, там си хващай менингит, не се ръчкайте с Калин! Митко, к’во ти е бе, мойто момче, ‘що мижиш като плъх в трици? Не виждаш, викаш, ами като не си си измил очите тая сутрин… А, ето ги и Тамара и Елза, къде скитате бе момичета? Мойто куче така скита, скита и му се случи една случка…
– Каква бе, господине?
– Окучи се, айде сядайте, къде са ви чантите, ти Румене пак ли нямаш писалка? Вземи тая на Мима, тя по-добре да няма, много си разсеяна, мойто момиче, тая функция не се пише „котана” а „котангенс”, Младене, слез оттам да не разбереш бързо разликата между треперя и трептя, Даринке, вдигни я тая глава, не сме толкова страшни, я по-добре излез на дъската, да видиш, че и там страшно няма, я по-добре не излизай, че с това темпо… кой е дежурен тука, кой е ръпал тая гъба, толкова ли няма какво да ядете?! Боряно, я отвори на втора страница, прочети какво пише там, що не можеш да прочетеш, забравила си буквите, а, нямате книги у вас, е, поне обелката от салама си прочитай, като го изядеш…
