Червената шапчица, Марио Пузо
Едрият мъж зад бюрото в дъното на стаята се раздвижи. Очите му проследиха как възрастната жена пред него прехвърли бастунчето си от другата страна на високия стол за посетители, а после го върна обратно. Макар и приглушена, силната, непривична за слуха му джазова музика отвън го накара да се намръщи и той махна леко с ръка на телохранителя до прозореца. Когато капаците щракнаха един в друг и в стаята се възцари полумрак, той отново се обърна към посетителката.
– И какво точно искате от мен, signora Редкъп? – гласът на дон Нимрод Аполоне бе дълбок и хрипкав и сякаш излизаше от тялото му не съвсем в синхрон с движението на тънките, но изразителни устни под елегантните, напомадени мустачки.
– Кръстнико!… Mia filia… т.е. – внучка ми,… дон Аполоне!!! Отначало този pazzo… откачен изверг – Лупо Гросси – отвлече мен, но само колкото да примами бедното дете и сега я държи като заложничка, заплашвайки, че ако не платя, то ще ми я връща… на части, но частите… няма да са всички…, за-…,а… –
Сеньора Редкъп се разхълца отново и дон Аполоне довърши вместо нея:
– …защото в шкафа си държи все още достатъчно от любимия сос на престарялата си майчица!… Вече съм чувал тези му думи, signora! И ви благодаря, че навреме се обърнахте към мен, в този щастлив ден, в който омъжвам най-малката си дъщеря. Разбирам ви напълно и мисля, че само след минути моят consigliere ще направи на Лупо Гросси предложение, на което той няма да може да откаже…
