Червената шапчица, Оноре дьо Балзак

Вълкът стигна до къщичката на бабата и потропа на вратата. Тази врата беше изработена през XVII столетие от неизвестен майстор. Той я беше изрязал от модерния по това време канадски дъб, беше й придал класическата четвъртита форма и я беше закачил на железни панти, които на времето си може и да са били хубави, но сега ужасно скърцаха. По вратата нямаше никакви орнаменти и шарки, само на долния десен ъгъл личеше драскотина, за която се разказваше, че Селестен дьо Шаварж, фаворит на Мария – Антоанета и братовчед по майчина линия на дядото на бабата на Червената шапчица е направил със собствената си шпора. Инак вратата беше съвсем обикновена и затова няма да се спираме по-подробно на нея.

Червената Шапчица си вървяла из гората. Срещнала Кумчо Вълчо и той казал:
– Сваляй гащите, Червена Шапчице!!!
А тя си помислила:
„Хм, той пък си мисли че ще му станат.“

Червената шапчица, Дж. Р.Р. Толкин

В една хралупа край Старата Гора живееше семейство шапипити. Това, обаче, не беше някаква мръсна и запрашена от стара дъбова кора и потрошени желъди хралупа, с под, осеян с опадала козина от белки и катерички и с миризма на стари гъби; не беше и някоя с тънки и напукани стени, в която, където и да седнеш зиме, вятърът навява ледени иглички зад яката ти. Не – това беше хралупа на шапипити, а хралупа на семейство шапипити, това означава удобен и уютен дом.

Тези шапипити не бяха заможни, но в рамките на скромните си възможности се бяха устроили доста добре. Наричаха се семейство Коутингс и бяха майка и дъщеря. Коутингсови живееха в тази горичка май от как свят светува и всички ги уважаваха, при това, не защото бяха богати, а заради това, че все се спускаха в забавни приключения или правеха нещо неочаквано и весело, което бързо се превръщаше в предмет на разговор между съседите и в разгорещени спорове по време на ежевечерните събирания под Големия Ясен, докато се обсъждаше „какво още ще хрумне на ония най-луди от всички шапипити – Коутингсови“.

Тук му е мястото да споменем, откъде идва названието на тези необикновени същества. Някои са на мнение, че „шапипит“ идва просто от „шапка“, и е свързано с навика на тези обитатели на Старата Гора, да носят почти постоянно червени шапчици, с най-различна форма, размери и оттенъци на червеното. Те, обаче, дълбоко се заблуждават. „Шапипит“ е древна дума, произлязла от руните „ша-наул-ра“, което в превод от езика на кудук-кан ще рече „тих“, „спокоен“; и „к’тупи-то-ваг“, което пък е заето от диалекта на горските джуджета – търговци на накити и следва да означава „горен свят“ и въобще се отнася до всичко, живеещо над земната повърхност. Повторена два пъти в името им, сричката „пи“ („там горе“) добре описва факта, че шапипитите правят своите домове най-често в хралупи или гнезда по високите и яки дървета… Тоест, става дума за едни тихи обитатели на гъстия клонак над главите ни.

Шапипитите се спогаждаха добре с всичките си съседи – и горските елфи от Гловинейл и с джуджетата от близката мина – Болиункайл и с рядко преминаващите с понитата си на път към или от съботния пазар в близкото село Вемивел, хобити… Единствените горски жители, с които те бяха стари врагове и от които наистина се бояха бяха Черните Вълци…

Червената шапчица, разказана от рокясал младеж

Значи родителката на Блъди хет (Червената шапчица), стара хипарка, я накарала да отиде до баба си и да вземе два албума на Юрая Хийп и един на Лед Цепелин. Обула си шапчицата метълските кубинки, сложила якето с гърба на Содом, пуснала си уокмена с Криейтър, яхнала харлея и фестър ден дъ спийд ъф лайт и отпрашила към дарк замъка на бабата. Като си карала мотърхеда, по едно време я изпреварил Улфа (Вълка), а тя му се ядосала и му се развикала:
– Пантера са бездарници, една скапана група, мадъфакъъ! Шъ тъ Kill by death!
Тогава Улфа се ядосал и й отвърнал:
– Брус Дикинсън го духа на негри!
Ама това не му стигало, ами решил да си го върне здраво на Червената шапчица и на оная депешарка, баба й, с един Iron fist. Затова дал на четвърта и минал по земния път и пръв стигнал до фермата на бабата. Бабата по това време си била пуснала Напалм дет и въобще не чула как идва Улфа. В това време той влязъл и се направил на Мастър ъф пъпетс, абе изял я. След това й свалил коженото яке с гърба на Слейър, обърнал се с гръб към вратата и зел да куфее, за да не го познае Червената шапчица.
В това време дошла Блъди хет и зела да го пита:
– Абе, бабо, коя е тая група, мяза ми на Тестамент?
– Не ма, това са УОСП, ма, ба, ква си задръстена – отвърнал Улфа.
– Абе, бабо, нещо много ти е порасла кичарата ма?
– Щото съм метълка, ма! – пак отвърнал Вълка.
– Ми що са ти такива големи кубинките?
– Ми щото да ритам разни дискари като теб! Hell awaits! – отговорил вълка и я заритал здраво и после я изял.
Като я изял рекъл:
– Значи Пантера били скапана група, твойта мама депешарска! Ей да имаше някоя бира тука и една касета на Меноуър да покуфея още малко. Я па тая дъртата има само „Арда“. Пфу!
Вълка бръкнал в хладилника и там намерил двайсетте бири, дето бабата ги била приготвила за концерта на Гънс довечера по първа. Добарал ги той, пуснал си Танкард и ги изпомпал. Като ги изпомпал взел че заспал. По това време в къщата на бабата дошъл WitchHunter (ловеца), и си носел китарата да опънат
некоя жица с бабека, щото мислели да правят демозаписи. Като видял Улфа се сетил к’ва е работата с бирите и яката се ядосал и фанал ножицата и му офъкал кичарата.
На сутринта Улфа се събудил и като се видял без кичара умрял от мъка.

Червената шапчица, А. и Б. Стругацки

– Е, така нещата ще тръгнат по-бързо, – каза Редхът. – Гала! – изкрещя той към кухнята. – Дълго ли още ще ни мориш от глад?… Заради тебе се старае, – обясни той по-тихо на Хънстман. Сто процента, сега приготвя любимите ти питчици, с мидички, отдавна ги пази тя, видях я… А как са работите в Забранената Гора? Нещо новичко? Казват, сега там всички пътечки и храстчета са ви означени, автоматчета, дето им ги пробутваш, щъкат ли щъкат, ама полза – никаква…
Хънтсман се хвана да разправя за неразбориите с фактурите и докато говореше, до него неусетно приседнаха Шапчицата и Вълка. Шапчицата постоя, после сложи на масата бледите си ръчички и изведнъж, със съвършено детско движение, но без да променя застиналата маска на неподправен ужас на лицето си, се облегна на рамото на Вълка. Той не помръдна. Устата му, с бездънното гърло зад нея си стоеше все така отворена, а зъбите и провесения език блестяха, отразявайки светлината на голата крушка над тях. Хънтсман, продължавайки да бъбри, си помисли, гледайки тези невероятни творения на Забранената Гора: „Господи, какво ОЩЕ?“ Какво още трябва да се появи оттам, за да се освестим? Малко ли ни е ТОВА? …О, да, той знаеше, че е малко? Знаеше, че милиарди и милиарди не знаят нищо или нищо не искат да знаят, а ако узнаят, то ще се почудят десетина минути, ще се ужасят и… ще претръпнат. И всичко ще си бъде пак същото?
– Какво си ги зяпнал? – приглушено попита Редхът. – Не се безпокой, нещо няма да й направи. Не и сега. Навярно ще разказват приказката довечера, ама тя ще е като нова 15-20 минути след като свършат, и той също, и бабата – ти нея не я познаваш? И даже ще са по-здрави отпреди, нали това го доказаха миналата година…
– Да, знам, – отвърна Хънтсман и пресуши чашата си на един дъх.
Влезе Гала и остави на масата чинийка питки за него. После приседна и майчински привлече Шапчицата в скута си. Вълкът направи крачка напред и се сви в краката й, изолирайки я от търговеца. После близна леко Гала по глезена.
– Е, момчета, – каза възхитено Редхът, – сега вече веселбата ще потръгне!…

На Червената шапчица й дошъл първия мензис…
Върви си тя през гората, носи храна на баба си и плаче. Насреща й – Вълкът.
– Защо плачеш, Червена шапчице? – попитал я той.
– Защото кръвта ми изтича – плаче и подсмърча тя.
Вълкът рекъл:
– Дай да видя от къде изтича, та ако мога,да ти помогна.
Съгласила се тя, дала му да погледне…
Гледал вълкът, чудил се, па рекъл:
– Аз, Червена шапчице, не съм кой знае какъв лекар, ама работата е много зле. Мен ако питаш, някой ти е отгризнал ташаците.

Червената шапчица, Чарлз Дикенс

Бедната Червена шапчица! Тя не знаеше, какво я очаква. Горкото дете! С каква обич, изписана по хубавото му личице, то отвори вратата, с какво ангелско изражение, то прекрачи прага на стаята, където вълкът, прикрил коварния си и зъл лик с нощната шапчица на бабата, очакваше да погълне и тази своя жертва.

Червената шапчица, по Едгар Алън По

Край старата, мрачна, обвита в тайнствено-жесток воал гора, над която се носеха тъмни облаци зловонни изпарения и сякаш се чуваше злокобен звън на окови, в мистичен ужас живееше Червената шапчица.

Обикновено за това не се говори в приказките, но Червената шапчица всъщност ходила по два пъти на ден при баба си.
Първия път – да й занесе баница, а втория – да отнесе празните бутилки.

Червената Шапчица, Микеланджело Буонароти

…А в тази зала, уважаеми посетители, е изложена една ранна и не особено добре позната творба на Микеланджело – „Момиченце с кошничка и червена шапка“. Забележете объркания, но съсредоточен израз на лицето й – горкото дете сигурно се е загубило? Приближете се и внимателно надзърнете в кошничката й – с невероятна детайлност там са изваяни дори бутилка вино и загъната в кърпа пита, която като че още пари… За силата на въздействието на това произведение говори една легенда, която може би се основава и на някакъв подобен, но не тъй драматичен случай. Накратко – статуята е стояла дълго време близо до ловната беседка на известния флорентински аристократ Отавио Аполони. Един ден, отправяйки се към гората, сеньор Аполони и хората му с учудваща лекота простреляли един вълк, който, както свидетелствували по-късно под клетва всичките четиринадесет придружаващи го благородници, както и той самият, безуспешно се опитвал да захапе ръката на момиченцето статуя. Ето тези три резки, които трябва да са дело на зъбите на хищника, и до днес говорят за случилото се…