Червената шапчица, Томас Харис

Той я погледна отново в светлината на свещите, поставени между нея и букета от есенни кленови клонки, скриващ леглото, където се мъжделееше човешка фигура в полуседнало състояние с комично наклонено на една страна розово боне. В бялата си вечерна рокля и кървавочервена наметка, с отметната назад качулка, поръбена с хермелин, падаща по млечноматовите й рамене, Скарлет Федора изглеждаше по-далеч от всякога, от онова объркано селско момиченце, което той видя за първи път от другата страна на бронираното стъкло в подземието на щатската клиника с особен режим.
– Чуваш ли още вълчетата, Скарлет? – почти прошепна той…

Червената шапчица, разказана от програмист

Още докато е под DOS юзера „Mother“ подава сигнали към шината на Червената шапчица да копира малко банички в директорията на старата версия Баба 1.2. Червената шапчица започва незабавно да отделя процесорно време за обработка на сигнала и копирането. Но в това време се оказва, че в оперативната памет се е намъкнал вируса „Вълк“ версия 2.11, и започва да чете хекс-кода на Червена шапчица. Така Червената шапчица преминава в режим на времеделение и процесора й започва да работи по-бавно. Вълкът, който е ъпгрейдвана версия, (добавена му е командата Search) се оказва с по-голяма производителност и пръв файндва архивните копия на Баба 1.2 и дава ирейз на цялата версия на Баба 1.2. Вълкът настанява свои файлове в директорията, която остава със същото име и така си осигурява свободен достъп до архивите на Червена шапчица. При достигането на обработените данни на Червена шапчица, той ги делейтва, като игнорира опитите й да ги разпознае от архива.

Обаче в това време антивирусния пакет, последна версия „Ловец“ 6.29, снабден с ъпгрейдавана версия за унищожаване на вируси „Автомат Калашников 4.7“, открива вируса Вълк и го изтрива, като го маркира като бед сектор. По-нататъка Ловец 6.29 ъндилейтва успешно изтритите фаилове на Баба 1.2 и Червена шапчица, които остават годни за по-нататъшна експлоатация.

Жорж Перек (из „Червените шапчици – начин на употреба“)

Червената Шапчица върви през гората. В дясната си ръка носи плетена кошничка, покрита с поизбеляла ленена покривка на широки бледоооранжеви квадрати, втъкани с помощта на така наречената Гьотинтенска плетка от домашно боядисани в отвара от люспи от стар лук памучни нишки. Кошницата е вероятно дело на унгарски цигани-кошничари, разменена за десетина яйца или някое мършаво пиле в пограничните села на Горна Силезия, малко преди представителите на Египетското племе да напреднат към Рурските планини.

В кошницата има няколко предмета, които могат да задържат вниманието ни за около минута. Това са – домашно приготвена пита от бяло пшенично брашно, мляно ръчно в хромел, чиито произход се губи във вековете около Кръстоносните походи и се намира в семейството на майката на Червената Шапчица от поне триста и петдесет години; позапрашена бутилка от дебело зелено стъкло, от долния ръб на която липсва парченце, колкото монета от едно су, отчупено при удара от падането на бутилката върху каменния под на избата на дядото на Червената Шапчица, при новината за раждането на момиченцето, или поне така е твърдял въпросния дядо, противно на версията за сприхавия му характер, чиито изблици са се изразявали в замерване, както на ратаите, така и на домашните му, с каквото му попадне под ръка. В случая бутилката е пълна с миналогодишно червено вино, от добър Мозелски сорт, но самата реколта, както и не особената настойчивост на майката на Червената Шапчица в „отглеждането“ на виното са му придали към настоящия момент тъмен и повече от необходимото тръпчив привкус, както и висок процент утайка, чиито негативен ефект спрямо виното момиченцето увеличава непрекъснато, разклащайки кошницата. Там се намира и…

Червената шапчица, Иван Вазов

…накрая народът се умири.
Сега най-малкото човече – момиченце с червена забрадка, което спеше на ръцете на баба Иваница, разбудено от шума, изплака.
– Спи, бабината, спи, че вълците ще дойдат да те грабнат – казваше му баба Иваница, като го люшкаше на коленете си.
Старата чорбаджийка се навъси.
– Мале – каза той, – стига си плашила с тия вълци детето! Ще му оживей страхът на сърцето.
– Ех, така зная аз – отговори баба Иваница, – и нази са с вълци плашили, че и аз тебе малко съм те плашила.. та и не са ли за плашене, да ги порази господ! Седемдесетгодишна жена съм и ще умра, дето го рекли, с отворени очи: нема да дойде един ловджия да ни отърве от тия пущини, що се навъдиха тъдява!
– Бабо, аз, кога пораста, ловджийка ще стана! – извика с пламнали очи момиченцето. – Ще тръгнем аз и бачо Васил, и бачо Георги, ще вземем тейковата кремъклийка и всичките вълци ще ги опушкаме!
– Оставете баре един жив, бабината!

Червената Шапчица, Микеланджело Буонароти

…А в тази зала, уважаеми посетители, е изложена една ранна и не особено добре позната творба на Микеланджело – „Момиченце с кошничка и червена шапка“. Забележете объркания, но съсредоточен израз на лицето й – горкото дете сигурно се е загубило? Приближете се и внимателно надзърнете в кошничката й – с невероятна детайлност там са изваяни дори бутилка вино и загъната в кърпа пита, която като че още пари… За силата на въздействието на това произведение говори една легенда, която може би се основава и на някакъв подобен, но не тъй драматичен случай. Накратко – статуята е стояла дълго време близо до ловната беседка на известния флорентински аристократ Отавио Аполони. Един ден, отправяйки се към гората, сеньор Аполони и хората му с учудваща лекота простреляли един вълк, който, както свидетелствували по-късно под клетва всичките четиринадесет придружаващи го благородници, както и той самият, безуспешно се опитвал да захапе ръката на момиченцето статуя. Ето тези три резки, които трябва да са дело на зъбите на хищника, и до днес говорят за случилото се…

Червената шапчица
Умберто Еко

Конусът на Ардан

„- Парабола, скъпи ми Мишел…
– Не – хипербола! – отсече председателят на Оръдейния Клуб.
– И какво означава това на вашия учен език, уважаеми Барбикейн?… Каква е ползата ни от всяка една от тези две странни криви, ако и двете ни водят към Безкрайността?…“
Jules Verne, „Около Луната“

…и тогава видях Конуса.

Конусът стоеше в центъра на откритата площ, мълчаливо и неподвижно, в онази прикрита форма на движение, която окото успява да улови или още в първия момент или едва след часове упорито сърцезание. Аз знаех, че всеки би трябвало да го усети – тихото величие на опасващите го по хоризонтала кръгове, милиардите елипси по наклонените равнини, непресичащи основата му, квинтилионите параболи, водещи към безкрайността, минавайки упорито край точката на фокуса си и множество (с мощност на континуума, поне ?0^2) хиперболи, идващи от съседна, но така подобна на първата безкрайност… аз знаех, че това многообразие на идентичности, по силата на някаква надбожествена логика, свързва орбитите на всички планети и звезди, на всичко изследвано от Кеплер, Галилей и Нютон и разглеждано от Халей, Шумахер и Леви, с далеч по-прозаичните, но по-разбираеми треактории на онези двадесетинчови цилиндри, преминаващи и завършващи в източен конус (отново КОНУС!), запращани над хилядите изтощени човешки същества, сврени в окопите край Марна, за да се взривят, с щрапнелен вълчи вой, подобно на пагубни фойерверки, в покрайнините на Париж, предавайки последен поздрав от някаква смътно позната, позакръглена германска hausfrau, някоя си Berta Rotshappe.

Осветен от залязващото слънце, червеният конус хвърляше отчетлива черна триъгълна сянка по паважа – един триъгълник, сравним с хилядолетната, отпечатала се навярно в пясъците следа от ежедневния ход на многобройните му, далеч по-големи събратя в Долината на Царете, простиращи се от основата на принадлежащата им пирамида по обед, до най-далечните кътчета на Галактиката – привечер, когато Слънцето, миг преди да се гмурне зад хоризонта, някъде над Либия така и не успява да изпрати към Гама от Лебед и Омикрион от Дева няколко фотона вповече, нещо което милиарди години по-късно, за нечие страно, свръхчуствително око би могло да разкаже за Земята и отдавна изтлялото човечество далеч повече от златната плочка на „Pioneer One“ и импулсите, разпращани по проекта S.E.T.I. …

…в този момент, едно момиченце с червена пелеринка и отметната назад качулка вдигна тържествено картонената карнавална шапка, захвърлена навярно от мъждеещата се в края на улицата група припяващи американци и усмихнато се опита да я сложи върху непокорните си златисти къдрици под укорителните и завистливи погледи на по-голямото си братче, маскирано като Лошия Сив Вълк…

(Бележки на българския преводач: Моля любезните читатели да ми простят неудобството от това, тази предварителна публикация на първата страница на новия роман на У.Еко, да е лишена от тъй необходимите бележки под линия. Надявам са, че в близко време ще успея да преведа и публикувам и двата тома с бележки към горните редове…)

Червената Шапчица, Сър Артър Конан Дойл

– Холмс, бихте ли погледнали за момент?
Приятелят ми с известно неудоволствие се откъсна от цигулката, на която безуспешно се мъчеше от около половин час да транспонира основната тема от „Концерт за английски рог и оркестър“ на Берлиоз, и се приближи до прозореца.
– Какво бихте казали за младата особа с кошница за пикник в ръка и наметало с червена качулка, която се приближава от ъгъла?
– Като начало, Волфсън, бих отбелязал, че вече сте женен мъж… Но извън това, то тази 16-годишна блондинка от Есекс, пристигаща от Падингтън Стейшън и по пътя си спирала в хлебарницата на моя стар приятел, евреина Хаим Халеви на Пикадили Съркъс, както и в магазинчето за вина на ъгъла на „Донингтън стрийт“ и „Лоу Маркет Роу“, очевидно е леко объркана за това, къде точно отива, въпреки точните инструкции на баба си…
– Потресаващо, Холмс! Как разбрахте всичко това само от един бегъл поглед? Сигурно по неравномерния наклон на кошницата, в единия край на която се е търкулнала бутилка или две вино, както и по червеникавата кал по ботушките й – каквато се намира край Падигтън… но убийте ме, не мога да си представя откъде ви хрумна това, за Есекс, за бабата, и че е блондинка, след като качулката изцяло скрива не само косите, но и лицето й?
Междувременно момичето се бе изгубило от погледа ми – вероятно бе влязло в някоя от къщите от близката до нас страна на улицата. Холмс със загадъчна усмивка се приближи до вратата и я отвори леко, точно в момента, в който отпред застана развълнуваната мис Хъдсън и обяви:
– Мистър Холмс, ще бъдете ли така любезен да слезете в салона, за да ви запозная с внучката си – мис Корделия Хънтър от Есекс, за която толкова съм ви говорила? Милото момиче е послушало съвета ми и е взело от любимите ви източни питки, както и бутилка „Шато Рено 1895“, но запомняйки добре тези ми инструкции, отново е забравила точния ми адрес, или май, типично за днешната младеж, просто е решила да се поразходи, без да се замисля, че в почти всяка къща я причаква по един вълк… ще прощавате за неволния каламбур, доктор Волфсън!…

Червената Шапчица, Салвадор Дали
(из „Дневници на един гений“)

…Тази сутрин в съня ми се появи Червената Шапчица. Пред мен се появи не приказката, а поредица образи, съпроводени от символи, всички с ярка фройдистка насоченост. Докато сънувах, че се събуждам, то редица елементи се трансформираха в първичния си символистически вид – т.е. дърветата в гората, Майката, Бабата, и най-вече Вълкът и Ловецът се превърнаха във фалоси, кръжащи около момичето, което ми обърна гръб и се загледа в тях. После сънувах, че съм грабнал четката и съм я нарисувал, но тъй като по някое време в съня ми се намеси и Гала, то реших, че може би все пак съм буден и погледнах за последен път към бялото платно, което обикновено държа до леглото си, когато сме в Порто-Лигате. Без особена изненада открих, че платното вече бе запълнено от това, което импулсивно, но напълно подходящо и в духа на тъй сънуваната приказка нарекох „Девственица, изнасилена от собственото си въображение“… Но аз разбира се, съм гений и това ми платно бе само един, при това не особено важен епизод от развитието на моето съвършенство…

Червената Шапчица, Йордан Йовков

Като вълча глутница се спуснаха делибашиите от Узун Кюприя надолу в равното. Напред беше Кармазъ Чалмали с дружината си, а след него, с диви викове и пламнала стръв за кървища и побои, наваляха без ред табуните на Доган бинбаши, Ердем Авджиоглу, Осман Чифчията и други главатари.
Рядко се беше виждало такова страховито сборище: анадолци, зебеци, мамелюци и кюрди, афганци и парси-капсъзи – все хора от кол и въже, едни в дрипи, други – облечени в сърма и гайтани се изсипаха накарай селото и запряха пред къщата на бабата на Кармазъ Чалмалията…

Червената Шапчица, Елин Пелин

С ваше позволение, ще скрия името на онова село, дето попаднах, докато гонех един побеснял вълк из Балкана. Вълкът, уплашил едно малко момиченце по име Червенушка Шапкарова, така и не се мярна повече или поне не и в ония дълги, лениви и спокойни дни накрай селото, където бях отседнал при бабата на злополучното девойче – Евлампия Попсисоева. Докато обядвах под сянката на гъстолистната лоза, разстилаща над нас благословените си вейки, подобно на ливанските кедри над главата на Авраама, тази мъдра жена примесваше покрай мен благовонни планински билки, заедно със сладките приказки, в които поравно се заслушвахме и аз и внучката й.
– Пътеките, които тръгват оттук и водят в гората, – казваше баба Евлампия, а Червенушка, подобно на името си се гушеше, като птиченце на ръба на пейката, – са като хората. Те тръгват отнейде и дорде друг човек не ги проследи докрай между скриващите ги дървета, остават самотни и неопознати… а край тях дебнат вълци, но само непозналия другарството се бои от тях.
И тя – нисичка и здрава, с младежки присмех в очите, хвърляше по някоя троха на врабците и кокошките, които я наобикаляха…